Деперсонализация на личността в поезията на Никола Вапцаров

Никола Вапцаров е наясно с основната роля на лидера в моментите, когато се гради историята. Но той е далеч от пренебрегването на масите; от възгордялата се егоцентрична себичност на символистите. В произведения като Доклад, Горки, Пушкин, История, Ботев младият поет отразява виждането си за творческата личност като посредник между идеята и народа; като негов водач. Интересно е, че дори в Моторни песни - книгата му с пряко изявен агитационен характер - авторът не съумява да изгради монументален, единен образ на този лидер.

Лирическият герой на Никола Вапцаров прекалено много търси себе си. Затова като водещо начало в поезията му се налага интимно-споделящото, изповедното, характерно за повечето млади поети от това време. Следствие от търсенето или по-скоро самият процес на търсене получава израз в диалогичността на творчеството на поета. Разговорите с антологични дадености като народ, земя, родина и с екзистенциални дадености - майка, другари, работници, не постига своята цел. Героят не може да се огледа напълно и окончателно в никой от тях. Той не може и да се експлицира на фона на света, защото светът е с нарушено статукво; защото и неговият образ е прекалено динамизиран. Като резултат от това, вместо да идентифицира себе си, литературният човек на Никола Вапцаров се размива. Той се обективизира и деперсонализира.

Деперсонализацията започва от диалозите. В литературата те винаги са се превръщали в изпитание на ценностите. Владимир Атанасов пише, че диалогичните дискурси в творчеството на този автор имат точно същата цел и са изградени съобразно изискванията не риториката. Но докато идеите на поета са цялостни и завършени и той разбира, че и техният защитник трябва да бъде монолитен, авторът не успява да създаде такъв лирически герой. Зад патосното, лозунговото прозират личностни, по-приглушени тонове. Все пак е невъзможно те да се приобщят към субективистичния изказ, който е преобладаващ за българската поезия. Литературният субект на Никола Вапцаров е твърде различен от двойнствения съмняващ се човек на Пейо Яворов. От първото стихотворение на Моторни песни (Вяра) до последното (Предсмъртно) в диалозите с хипотетичното ти, вие или с друго, трето лице се осъществяват неподготвени и необосновани преходи от аз към ние. Те неминуемо са свързани с разколебаване уникалността на личността:

Аз паднах. Друг ще ме смени и толкоз.

Какво тук значи някаква си личност!?

Разстрел, и след разстрела - червей.

Това е толкоз просто и лгочно.

Но в бурята ще бъдем пак със тебе,

Народе мой, защото те обичахме!

Когато лирическият герой води диалог със себе си, както е в Един сляп, преходът е аз - ти - ние. Но дори в този случай не се достига до Яворовия разпад на личността. Конфликтът тук е между външното,