ДЕКАМЕРОН НА ДЖОВАНИ БОКАЧО

Ренесанса, най-плодотворната епоха в човешката история, настъпва когато чумата завладява Европа. Любовта към Бог не е толкова силна. С Възраждането идва една нова култура на антропоцентризъм, където живота вече е в ръцете на човека. Променят се коренно възгледите на европейците във всеки аспект от бита и духовното.

Декамерон е книга, написана за възродения човек. Героите на новелите, както и самите разказвачи вече са Ренесансови хора с нови разбирания и идеи. Контраст със средновековието проличава в модерното отношение към любовта, Бога, жените, отмъщението, смеха и веселието.

Книгата Декамерон съдържа 100 новели,разказани от 10 младежи-седем жени и трима мъже в продължение на 10 дни. Странни са обстоятелствата, които събират десетимата разказвачи на забавни анекдоти от всекидневието. Те са определени от реален исторически факт - чумата и последвалите потресаващи събития за гражданите на Флоренция. Във встъплението авторът определя целта на събирането и разказването на развлекателни истории -да ангажират вниманието на четящия /слушащия/ и да го отклонят от лоши мисли. Превъплътен в начина на мислене на всеки един от тях, той разказва увлекателно истината за реалните стойности на човешкия живот, твърде често скрити зад маската на фалшив обществен морал.

Сред многобройните сюжети на Декамерон могат да се очертаят две най-често срещани теми-темата за любовта и изобличението на църквата и лицемерните и служители.

Любовта обединява сюжетното действие на разказаните случки. Любовното чувство е свободно, разкрепостено и всеки има право на него, независимо от мястото, което заема в социалната йерархия на обществото. За да обичаш, трябва да имаш сили да защитиш правото си на любов сред противоречивите и твърде враждебни обстоятелства на живот. За това пледира и Бокачо в сблъсъка между позволено и непозволено в стоте разказани истории на Декамерон. От този неосъзнат конфликт между грозно и прекрасно се ражда смехът на автора над нелепото в живота, твърде неумело скрито зад фалшивата, лицемерна маска на благоприличието. Общоприетото е жалка преграда за жизнената сила на реалните човешки страсти. Те винаги разрушават изкуствените бариери на фалшивия обществен морал. Искрен и откровен е смехът на Бокачо над средновековните табута в човешкото съзнание. Всяка забрана е съблазън за греховни помисли. Плътските наслади са в синхрон с изобретателната находчивост на човешката мисъл. В любовта героите на Бокачо са личности, които произхождат от всички възможни обществени слоеве. И всички те са подвластни на любовта, греховно изкусени от нейните природни страсти. Джовани Бокачо не дели своите герои. Всички са равни пред силата на любовта, но са различни в отстояването на обществените права над нея. Тогава се проявява доброто и злото в човешката душа.

Ренесансовата идея за доброто и злото като две страни на човешката добродетел е интерпретирана в контекста на любовта. Добродетелни са действията на всеки, който защитава правото си на обич. За Бокачо е естествено към любовни наслади да се стремят и живеещите в монашеско усамотение. Даденият от тях обет пред Бога за плътски аскетизъм не е добродетелният път към духовно съвършенство, а грях и престъпление към естествените пориви на човешката природа. Всяка крайност, макар и мотивираща абсолютна добродетел, е ограничено, догматично разбиране на човешкото право за избор на пълноценен живот. Радостта и щастието, изпитани от любовта, не могат да бъдат обект на престъплението и наказанието от страна на Църквата. Джовани Бокачо отрича догмата на монашеския аскетизъм чрез смеха на всички съгрешили в разказаните от него истории за светите отци.