Стефан Стамболов

Де останаха...

Де останаха

мойте мечти,

мойте надежди

чудни, златни?

Всичко изчезна,

стана на дим.

Пък аз живея

в свят един

със сърце разбито

от зла печал,

без Бог, без вяра,

без идеал.

Хората мислят,

че съм честит,

пък аз живея

като убит,

без да обичам

тоя живот,

нито да чакам

рай подир гроб...

Още кога бях

млад и зелен,

помня, че видях

радостен ден.

Аз обикнах

и бях любим -

но бе за малко,

за миг един.

И пак дойдоха

черни дене,

и пак кат червей

скръб ме яде...

Сълзи да лея

не мога аз,

нито да плача

мога със глас -

тъга безкрайна

гърди ми тесни,

скоро че кажа:

"Свете, прости!"