ДЕ БЪЛГАРСКОТО

есе

Де българското, пита Вазов, през устата на своя дядо Йоцо и сам не може да даде точен отговор на този въпрос. Разочарованието от следосвобожденска България, омерзението от сънародниците, е обгърнало душата му и една - едничка вяра е останала да го крепи.Той иска да вижда новото, различното, хубавото в живота на хората, но сякаш то отсъства и отчаян в опита си да го намери Вазов търси опора в дядо Йоцо.

За жалост оказва се, че само един сляп човек може да се възхищава от това, че България е свободна и да усети българското. Защото от гърдите на всеки зрящ човек се изтръгват въпросите: къде е щастието на народа, къде са плодовете на народния труд, къде е икономическия разцвет, къде са мечтаните свободи на народа?Та дори и слепецът дядо Йоцо се пита учудено де българското?, когато, седнал пред селската кръчма, слуша проблемите на съселяните си и разбира, че всичко е постарому.

Странно и парадоксално е че този, когото съдбата е лишила от зрение, всъщност съхранява дарбата си да вижда. Като няма как по друг начин да се докосне до желаната свободна България, дядо Йоцо не престава да я търси във въображението си.За него всеки ден е трепетен миг на очакване, на преоткриване на българското.Навярно би могло да се каже, че слепотата на стареца не е наказание, а дар.Като губи сетивата си, той съхранява мечтата си.Макар че все пита:Де българското, той е по-близо до него от всички други, дори по-близо от самия Вазов.

Неведоми са пътищата на авторовата творческа мисъл, но с ясната идея за вечните стойности в паметта на народа, Вазов открива своя герой в един висок усоен валог на билото на Балкана. Оттам дядо Йоцо иска да види българското, но дали пък авторът не иска и България да види този достоен старец, съхранил идеалите на миналото. Както някога тя беше обърнала взор към славните опълченци, така днес да види този съвременен герой и да се поучи от него, от вярата му в това, че е познал българското.

Благословен е оня, който е постигнал мечтите си, такъв е дядо Йоцо, но дали и днес не ни е нужен един такъв старец, който да не вижда, но да чувства със сърцето си и да води зрящите. За него лелеяната свобода не е имала материален образ, а защо ние днес все търсим материалното и не знаем как да открием де българското.Реторични въпроси, които само още веднъж показват, че твърде труден въпрос поставя Вазов и не само към съвременниците си, а и пред поколенията.

А всъщност колко малко е нужно на човек за да открие смисълът на родното във всичко и също като дядо Йоцо да дочака срещата си с мечтата.Но навярно трудността е в това, че все пак ние сме зрящи и ако в българския паша старецът вижда сбъднало се чудо, то ние днес не чакаме от нашите управници каквито и да било чудеса, та затова и там не дирим българското.

Не бива да остане без внимание и фактът, че ако дядо Йоцо вижда българското в завърналия се войник, то днес ние нямаме възможност да изживеем подобен миг на възторг, защото просто няма армия, а войнската слава на българите е останала някъде далече в миналото.

Ех, щастлив човек е бил този сляп старец!За разлика от съвременниците си той възхитено извървява своя път към бъдещето и успава да види свободна България. Писъкът на локомотива го среща с настоящето и го отвежда към утрешния ден. Той умира щастлив, убеден че българското ще пребъде.А ние имаме ли сили да открием къде е българското и да повярваме, че то съществува и е във всеки един от нас.