Чудомир

Даскалицата

Тя не е на секретар-бирника балдъза му, дето ти бях изкореспондирал

по-рано. Онази се ожени за инспектора и той си я настани в града на

служба, да му е наблизо. И другата, дето получава белите писма и дава

бакшиш по едно левче на дяда Лулча разсилния, не е. Тази е нова, от

друга околия е и се казва Пенка. Свършило момичето преди три години, ама

си било плетачка в града, защото няма място по селата и голям наплив има

от даскалска ентилигенция и защото си няма ни вуйчо владика, нито да

спусне някому нещо в джеба. Кога дойде в село, главата й беше къдрава

като на поповото куче, ама мина се не мина месец-два, и козината щръкна,

защото й се свършила хандулацията, кай секретар-бирникът.

- А бе кога я назначихме есенес, бая ми фащаше око, пък сега се развали,

отслабна момичето и на света Постница замяза - дума председателят на

училищното. - Водата ли не й ярадисва в село, или климатът й не понесе?

- Каква ти вода и каква ти клима, бе кмете, - обажда се дядо Лулчо, -

парици си няма момичето! От три месеца плата не е взело и хляб и орехи

яде само! И ти да ядеш само костеливи орехи, такъв ще станеш. Кирията си

не е платило момичето и дърва си няма, а дрехите му тънки, тънки като

паяжина. Оня ден, когато идва околийският и артиса от прасенцето, па й

занесох в един вестник малко и като й го подадох от вратата, и заглозга

кокала сиромашинката.

Гледаш я уж, че се смее, ама не му е до смях на момичето, ами зъбите му

май длъжки, та затова се показват все! Какъв ти смях! Хич човек, дето не

може един лев да ти развали, дето е речено, до смях ли му е!

На Вълча Карамилчов на сватбата оная неделя рекло и то да иде, хоро да

погледа и да се порадва, че като затънало до бабини Гинини в калта,

дърпало се горкото, напъвало се и не може да излезе. Не стига това, ами

отгоре й се спуснало Гининото куче, ще я изяде!

Уплашила се завалията, измъкнала се из клисавицата и бяга, бяга, ама по

чорапи. Обувките й там останали. Бяга и плаче, а момчетията там гледат и

се смеят. И не само се смеят, ами викат "ооуу"! Като на вълк викат

поразниците проклети!

- Изкаля ли се, даскаличке, питам я аз, а тя:

- Мъничко, кай, дядо Лулчо, малко се поизцапах, ами иди, моля ти се, та

ми извади обувките, че останаха там! - И бърше очи.

Отидох аз, скарах се на хлапетиите, занесох й обувките и й думам:

- Такъв е светът, къзъм! Такава ни е залюляла нас! Сиромах ли си, думам

й, и в калта ще затънеш, и кучетата ще те лаят и отгоре на туй пък

хората ще ти се смеят и ще ти викат "ооуу"!... Толкоз!