Иван Вазов

Дамяну Груеву

О Македонио, страдалнице разпята,

о Македонио, земя покрита с кръв,

о Македонио, с порой сълзи залята,

на вълци и хиени оставена за стръв.

О Македонио, о героиньо! Плачем

пред твоя кървав лик, пред твойта голгота.

Във тоз свободен край ний пак вериги влачим,

че твоите тегла и нам са тегота!

И гледаме оттук как лееш сълзи топли,

пожарите, кръвта, в кои се къпеш ти,

и слушаме във страх ужасните ти вопли,

от чийто грозен ек небето ти ехти;

и гледаме във страх как в твоите чаровни

балкани и поля насильето бесней,

де турчин свирепей и грък, душман вековни,

де сърбин - брат жесток, по тях гробове сей.

Съюз безчестен, лют против народ в окови,

ламтящ за нов живот потиснат мъченик,

противу всичко там, сред мъките сурови,

що мисли и ридай на български език!

О хайка мерзостна на злобата човешка!

И ний безпомощни пред всичко туй стоим!

И само охкаме и в скръб безплодна, тежка

на твойте синове гробовете броим...

И ето нов пак гроб! И той, и той загина -

юнакът Груев там в неравната борба -

великата душа, на жална си родйна

син славен, вожд сърцат, будителна тръба,

тръба, що в робский мрак ревеше за свобода,

за правда, за борба отчаяна с врага...

Падна и Груев там - о траур за народа! -

в гореща кръв облян, заринат под снега.

Заспаха под снега юнашки сили левски,

угасна огнен дух, замлъкна мощна реч.

О, Македонио, ти губиш своя Левски,

най-верния си син, най-силния си меч.

Но не! Той жив е пак в делата си свещени,

не мре духът велик - плът тленна само мре -

и Груевият дух светлей, одушевленье

разнася от Пирин до Бялото море.

И неговият зов и мисъл благородна

ще дигнат хиляди герои и борци,

готови да умрат зарад земята родна,

да грабнат лаврови ил търнови венци.