Христо Смирненски

Да бъде ден - Веригите на мисълта

Когато мъртвата пустиня

на свойта черна слепота

Човекът с пот и кръв премина

под ударите на Смъртта,

и окървавен, блед излезна

на стръмний житейски път -

пред енго с рев страхотна бездна

разкри студената си гръд.

Самин сред хаоса безбрежен

на непрогледни векове,

той тръгна, бодър и метежен,

по голите й брегове.

А пълна бездната бе с грохот,

с незнайни ужаси и мрак

и Демонът пред всеки проход

поставил беше кървав знак...

Но ето, трепнаха тъмите,

извърна поглед плах Нощта

и в миг проряза висините

златиста огнена черта.

В почуда спря се Человека

и зърна днес и навсегда:

лъчи по земната пътека,

а над челото си - звезда.

И грейна огнена, сияйна

над него Мисълта-звезда:

утеха в мъката безкрайна,

сестра при радост и беда...

Преплитат се пътеки смътни,

реве пустинен ураган

и в него страховито тътне

плачът на идол развенчан.

Но бодър Человекът броди

и смело тайните чете -

звездата го крепи и води,

звездата грее и расте.

А колко много черни братя

посрещнаха я с гняв и злъч,

закрили своите обятия

за нейния рубинен лъч!

Един ли тук изви десница,

замервайки я с кал и пръст,

веднъж ли чиста кат девица

биде разпъната на кръст?

Но кой от призраците нощни

лика й светъл засени?

Не грей ли ярка и разкошна

през мраз и черни тъмнини?

Когато в шумните площади,

изправил старческа глава,

Сократ призва сърцата млади

и в огнените му слова

проблесна красота нетленна,

огряла нов път на света -