Христо Смирненски

Да бъде ден - Пролетта на робите

През мъглите на вечните грижи

непозната е нам пролетта;

аромата на свежи цветя

не целува порутени хижи,

там не бликат златистите мрежи

на трептящия слънчев топлик,

там изправя се ужас столик

и гладът свойте жертви бележи.

Още в люлката с робски присъди

засенени са детски лица

и наместо цветя и слънца

тях ги дебне неволя навсъде.

Бледолики, те мрат с милиони,

а полъхва ги дъх на цветя,

щом до тях е възпряла Смъртта

и пръстта над ковчега се рони.

Но отмине ли болест свирепа

пролетарския бледен отрок -

пред олтаря на златния бог

той е жертва незнайна и слепа;

властелинът навсъде издига

безнадеждни студени стени

и зловещо и громко звъни

всекидневната тежка верига.

В работилници, фабрики димни,

дето мъка душата терзай.

чужденец е цветущият май

и нечути са звънките химни.

Обезкрилен за радостен полет,

там мълчи прикован Прометей

и душата му вечно копней

за великата вихрена пролет.

А ще дойде таз огнена пролет

с ореол от рубин и звезди;

тя ще дойде сред черни беди -

милиони за нея се молят!

И ще гръмне навред по земята:

"Пролетарии от всички страни,

пролетта и за нас прозвъни

огнекрилия зов на борбата!"