Христо Смирненски

Да бъде ден - Глад

През цялото лято напразно копняха

душите за капчица дъжд.

Небето бе сякаш запалена стряха

и в суша безмилостна вред изгоряха

полята с пшеница и ръж.

И ужас облъхна селяците бедни,

сърцата им скръб вледени.

Те шушнат, споглеждат се трепетни, бледни,

а бърже дояждат се вече последни

прикрити от лани храни.

Една подир друга прихлупени хижи

пустеят и неми стърчат.

Тълпа след тълпа из полята се ниже,

а мълком по техните стъпки се движи

зловещия хищник Гладът.

*

Като безчислени ята,

подгонени от есента,

далеч, далеч отлитат шеметни пълчища.

Очи извръщат се назад,

където в бронзов прах трептят

тополите на горестните им селища.

И ето плачеща жена,

до нея плахо отстрана,

привел в печал глава, върви мужик замислен.

Край тях притискат се деца,

с изпити, смаяни лица,

и впиват поглед из кервана многочислен.

В душата скръб, пред поглед тъп

блуждай и гасне образ скъп.

А огнена земята майка ги поглежда

с раззинали пукнатини

и сякаш леден смях звъни

и помразява всяка трепетна надежда.

*

Сивожълти безплодни поля

се простират кат смъртен саван

и по тях безконечен керван,

поразен от съдбата си зла.

Накъде и по кой път сега?

В безконечна, задрямала степ

ни покой, ни вода, нито хлеб!

Само ужас и черна тъга.

Вред безлюдни и глухи села.

А сред жълтите тез пустоти