ЦЪРКОВЕН АМВОН

КЪМ ВЕЧНИЯ НОВ ЙЕРУСАЛИМ*

Триадицкий епископ Фотий

Спомнете си, възлюбени, псаломските слова, с които Църквата ни подготвяше да встъпим във Великия пост: При реките Вавилонски - там седяхме и плачехме, кога си спомняхме за Сион (Пс. 136:1).

Жив ли е у нас усетът, че Великият пост ни напомня за нашето изгнание? Избистря ли се съзнанието ни, че наше отечество е Новият Йерусалим, Новият Сион, от които ние сме така далеко? Уви, нашето сластолюбие и грехолюбие ни натириха в чужда земя в новия Вавилон, в този свят, към който са прилепнали сърцата ни. Така насъщно ни е потребна скръбта на изгнаници. Тази скръб, която лъха от песнопенията, богослуженията, от всичко онова, що Църквата е наредила да бъде наш дух и живот по време на светия Велик пост. Тази скръб ни е потребна, защото единствено тя може да събуди у нас носталгия (т.е. болка за връщане), пронизана от болка, жажда за връщане в Новия Иерусалим, в нашето Отечество. Ала ние сме често лениви, вяли, блуждаещи и духовно безпаметни, дори и в дните на Великия пост. Скрито любим благата, с които ни мами чуждата страна. Забравяме за Небесното Отечество, забравяме за Йерусалим. И не ни стават досадни, нито ни омръзват друмищата на тоя свят. Не ни омръзват Вавилонските стъгди, макар че те са едни и същи поколения наред. Нещо повече, ние безумно се влюбваме в нашите поробители, а именно страстите, греховните нагласи, греховете. И тия поробители ни пазят по-зорко от всяка стража, само и само да не си спомним за Йерусалим.

Де у нас поне искрица от ревността на пророка, на св. цар Давид? Ако те забравя, Иерусалиме, нека ме забрави десницата ми (Пс. 136:5). А ние чезнем в чуждата земя, служим на поробителите и пилеем драгоценните дни на Великия пост, чрез който Господ ни води към зарята на Новия Йерусалим.

Ето, че вече превали средата на поста. Все пак има още време. Нека да си спомним къде е нашето Отечество, да си спомним откъде сме изгонени. Изгонени сме от Рая и ние не ще имаме надежда да се върнем там, ако не бъдем изгонени от света, ако не напуснем новия Вавилон. И нека да не будим у себе си желания, мисли и чувства, които ни привързват към стълба на времето насред новия Вавилон, защото ще станем роби на времето, ще остареем и най-сетне ще умрем преди смъртта.

Да се отърсим от самоизмамата, че Вавилон е непреодолимо могъщ. Ако тази самоизмама у нас умре и грейне светлината на Божията истина, то тогава е достатъчен и отблясък от Божия пламък, за да видим, че целият този свят е пепел и нищо повече от туй. Да не се храним лакомо из вавилонските ниви ниви на глада. Нека да погладуваме в изгнание, за да вкусим от трапезата на Агнеца в Новия Йерусалим. Вярно, пътят от Вавилон към Йерусалим е труден, стръмен, дори много стръмен.

Св. Йоан Лествичник казва: Изгнанието е разлъка с всичко, с цел мисълта да пребъде неразлъчно с Бога.

Да поемем пътя на изгнанието, колкото и да е труден. Нагоре по лествицата, по стълбата стъпало подир стъпало. Тръгнем ли и извърнем ли поглед назад, ние ще видим, че мамещият ни Вавилон е жалък жалък в своята блатиста, воняща низина. А нагоре е трудно, трудно, но там горе грее незалязващо Новият Йерусалим. И по тия стъпала, по които не ни се ще да вървим нагоре, по тия стъпала наш Водач е Сам Господ Иисус Христос, Сам Той води Своите верни по лествицата, през стръмнините и урвите нагоре към новия вечен Йерусалим, откъдето няма изгнание. Амин.

______________________

• От редакцията на ПБ: Проповедите се поместват така, както са записани върху аудиолента. Заглавията са дадени от Православна беседа. Проповед, произнесена в катедралния храм Успение на Пресвета Богородица, София, на 10 април (28 март, ст. ст.) 2005 г. Неделя 4 на Великия пост, на св. Йоан Лествичник.