Cтарогръцката трагедия

В сравнение с останалите литературни родове драмата се появява последна - в късната архаична епоха. Тя съответства на този етап в човешкото развитие, когато са налице изострени конфликти между политическите и социалните групировки в обществото. Този драматизъм намира своеобразно проявление в античната трагедия и комедия, където авторите, като интерпретират познатите митове, представят живота чрез човешката съдба и чрез конфликтите между хората.

Старогръцката трагедия за древните гърци е неделима част от обществения им живот. За разлика от лириката и отчасти епоса, които са достояние предимно на аристократичния елит, драмата е достъпна за всички. Театралните постановки са важна част от големите празници - дионисии. финансирани от богати граждани като техен обществен дълг, тези постановки са посещавани от цялото население на полиса. Но античният театър не се покрива напълно със съвременната представа за театър. Освен че има обществена функция, различна от чисто художествената в наше време, старогръцката трагедия се отличава със специфични особености на постановката, актьорите и съдържанието на драматичните произведения.

Античната драма възниква върху основата на култа към бог Дионис.В честванията на Дионис се организират сценични постановки, характеризиращи се с единство на слово, музика и танц и разказващи случки от живота на бога. Част от обреда е публиката да задава въпроси, а хорът, пеещ дитирамби (песни в чест на Дионис), да отговаря. След време от хора се отделя актьор, влизащ в ролята на бога. Постепенно се увеличава и броят на актьорите - от двама при Есхил до петима при Еврипид.

Театралните представления в Древна Гърция не служат за забавление, а са тясно свързани с обществения живот. Оттам друга е и нагласата на публиката за разлика от съвременната. Ако днешните зрители отиват за удоволствие, за естетическо преживяване, древните гърци имат съзнанието, че участват в ритуал, в свещенодействие, което е важна част от живота на по-лиса. Интересът на публиката е движен не от това, какво ще стане на сцената, а как ще бъде показано то. Тъй като източник на сюжети за трагедиите е митологията, на всички е известна развръзката.

Представленията се провеждат през деня. Няма изкуствено осветление, липсват декори или те са съвсем схематични, актьорите носят специални високи обувки - котурни, както и маски, които показват тяхната социална принадлежност и душевното им състояние. Любопитен сценичен механизъм е йеиз ех гласите", с който се спускат боговете, които на финала трябва да разрешат трагическия конфликт.

Главните изпълнители са актьорите и хорът, който се отъждествява с публиката и изразява нейните настроения - разпитва героя, коментира постъпките му. С развитието на атическата трагедия ролята на хора постепенно намалява за сметка на все по-специализиращите се функции на актьорите.

Основните жанрове на античната драма са трагедия, комедия и сатирна драма. Според етимологията на термина трагедия е песен на козлите", което показва директната връзка с култа към бога, придружаван от сатири - митични същества, приличащи едновременно на хора и козли. Названието на комедията (песен на развеселена тълпа") също има връзка с митовете за Дионис - бог на виното, веселието и плодородието.

Най-уважаваният драматичен жанр от древните гърци е трагедията, за разлика от комедията, която открито изразява непочтително отношение към всичко, което официално е почитано. Старогръцките автори обединяват трагедиите си в трилогии, придружени от сатирна драма, представяща в пародийна светлина същия митологичен сюжет. Единствената трилогия, която изцяло е достигнала до нас, е Орестия" на Есхил (Агамемнон", Хоефорите" и Евмени-дите"). В нея са интерпретирани митовете за завръщането на Агамемнон след Троянската война у дома му, където загива от ръката на жена си Клитемнестра, и за отмъщението на сина му Орест, който пък, от своя страна, е преследван от Ериниите - богините на отмъщението. Античните драматурзи по различен начин се отнасят към традицията да бъдат създавани трилогии. Есхил я спазва стриктно - трагедиите му са сюжетно свързани, със здрави връзки между тях. Софокъл, от своя страна, само формално спазва трилогията - отделните произведения при него са по сюжети от един и същ митологичен цикъл, но всяко от тях има сюжетна самостоятелност (Едип цар", Едип в Колон" и Антигона"). Последният от тримата велики антични автори на трагедии - Еврипид, изобщо не се съобразява с традицията за създаване на трилогии.

Основните съставни части на старогръцката трагедия, отличаваща се с единство на време, място и