Безнадеждният свят на отхвърлените и неоправданите и не

оправданите в цикъла Зимни вечери

Христо Смирненски е необикновено явление в българската литература.Той създава поезия,в която болката на хуманисма се съчетава с романтичните пориви на идеалиста-мечтател.

Свързан с градската действителност от детските си години,той се изявява като безпорен поет на Града.Градът е художественото пространство на героите в цикъла Зимни вечери-отхвърлените и неоправданите,понесли на плещите си тежкия товар на конкретните социални обстоятелства,превърнали се в жертви на социалните конфликти.

Цикълът Зимни вечери е шедьовър в нашата градска поезия.Той е съчетание от общи и конкретни картини,споени от субективните чувства на автора.

Силуетът на града е изграден чрез елементи,които пораждат асоциации за студенина,смърт,за нещо страшно и абсурдно.Зимната вечер не е само обстановка и фон,тя внушава за пустота,студенина,злокобност и призрачност за замрял живот или неживот.Наситеният с образни епитети пуст мрачен,зъл и глух,с метафори-стъклени очи,гаснеща от скъб и сравнението-като черна гробница пейзаж,очертава емоционалния тон на творбата,а именно,очакване за нещо тъжно и мрачно-глад,нещастие,смърт.

Този общ план на градския пейзаж се съчетава с конкретни картини от живота в беднитя квартали-различни,но еднакви в едно-все примери за човешкото страдание.Като на филмова лента преминават през погледа всички образи-силуетът на пияния безхлебен баща,ридаещата жена,плачештите от глад деца.Бащата,нещастен и безпътен е безсилен да бъде опора на семейството.Бедността ражда злоба и жестокост в сърцето му,духовна нищета.Тя принизява човешката личност до животинското,изпълва душата с отчаяние и безнадеждност.Декорът на ужасяващата човешка мизерия се променя.Всичко е покрито с мъгла и мрак,които задушават личността, чувствата, поривите към по-добро.Отчужденост,безнадеждност и отчаяние лъхат от образите,които се мяркат като сенки сред града-страшилище.Слепият старец,плачещата старица и гаврошовците с чувалчета на граб се отркояват на фона на мъглата.Тя властва над тях и размива техните образи,превръщайки го в силуети.Те са призраци в един призрачен неестествен свят,в който е нарушена хармонията в резултат на социалната несправедливост.Обсебиля тяхното жизнено пространство тя се превръща в символ на потискащ,задушаващ живот,който убива светлината и красотата.Като върхов момент на страданието и безнадеждността поетът е разкрил образа на смъртта,създаден с мрежа от детайли-жълти ръце,ковчег,черно ложе.Жертва на мизерията е младото момиче,което смъртта отнема от близките му.

Последната част от цикъла поетът въвежда с думите и пак ...,като че ли да внуши повторяемостта,неизменността,безкрайността на страданието.След като категорично и ясно е изразил съчуствието си и състраданието си към персонажите- нещастници,страдалци и се е слял с тях,наричайки ги братя мой ... автора отново въвежда образите на децата.Детското нещастие предизвиква у него най-голяма болка.Те-беззащитните и неоправданитесъбуждат най-искреното му състрадание.С огромна болка в края на цикъла поетът чрез образите на белите снежинки и калта постига внушението за предопределеността за съдбата им,на тяхна обреченост.Несправедливият и нехуманен социален ред ще омърси чистите им души,унищожавайки мечтите и надеждите им,лишавайки ги от право на избор.При децата в този свят няма бъдеще,няма път,няма перспектива.С раждането си те са обречени на мизерия и духовна нищета.