Тази тема преобладава в една или друга степенв много от разказитена Елин Пелин.За героите на автора трудът е обич,ритуал и жертва. Те са част от една общност, която се труди и празнува според законите на природата.

Зависят от милостта й или страдат от бездушието й. За тях природата е Бог: "Бог тия дни даде страшна жега" или "Бог обилно наспори тази година". Природата е израз на божията надежда, подарена на хорара, или на божията немилост. Такава я показва Елин Пелин в разказа "По жътва".

Любовта към труда за героите на Елин Пелин е светиня, тържествен ритуал, в който те общуват с

божесвеното в природата.

Картината на селския празник, с която започва разказът, е цветова-"злани нива" и "синьо небе".

"От край до край, до където ти око види, се люлеят златни нижи и морни рабоници се мяркат там от тъмни зори. Бог тия дни даде страшна жега. Свило се е синьо небе над земята и сипе огън и жар.".

Повтарящите се думи-синоними: "жега", "огън", "жар" градират внушение за физическа осезаемост на топлия летен ден, което избухва в заклюителното изречение: "Тежко и душно". Картината е безмълвна-заедно с жегата над полето е паднала и тишина. И едва когато ободрените селски души

се изпълнят с молитвена надежда, картината започва да "звучи". Преплитат се гласове и песни. Полето се изпълва с мелодията на селяшката любов, благодарност и надежда.

Сгряд от надеждата, селския труд е благодарност и благословия. Тогава човека и природа са в хармония и равновесие. В труда се събужда първичната любов и жизненост на селянина. Песента е молитва, отправена към небето, но и таен любовен знак. От всички жетвари Елин Пелин отделя

и показва в близък план Никола и Пенка. Размените между тях-песен и смях са любовно послание, пратеници на любовра и радостта. Чрез двамата герои авторът показва идилията на селската любов, всичкара страст и мечтателност на природния, истинския човек. И ако се вгледаме в езика на

разказа ще видим, че думите любов и надежда се повтарят и редуват. Около тях се изграждат възлите на смисъла, който разказът ще извесв до трагичното му преобръщение във финала.

"Изправя се старата му майка, усмихва му се с любов"," А песента се ширише волна и млада, чиста като извор, пълна с надежда и желания. Тя кичеше на китки или хубави думи и ги пращаше с любов накъде".

Любовта и надеждата освещават селския труд с невидичия кръст на божествената благословия. "Над полето, сякаш с кръст в ръка, прехвъркна надеждата, по нея радостта." "Но ето че дотича из отдалеченото краище босоного хлапе и уплашено обади, че Пенка е примряла от жега". Кратки и

накъсани изречения изразяват безкрайно страдание. "Пенка примряла от жега. Боже! Пак жертва!"

Поразени от божията немилост, селяните пак се обръщат към небето:

"Боже, дано лъжа бъде!"

За природния човек трудът е не само любов и радост, но и жертво принушение, смърт. В разбиранията на народната култура за жертва обикновено се взема най-милото. Контрастът между младостта и любовното мечтание, от една страна, и смъртта на момичето, от друга, става много по-остър.

Едва когато е съобщил за смъртта й, Елин Пелин описва героинята:

"Край златен сноп бе паднала възнак, като с куршум ударена, Пенка-селско дете обичливо. Бяла пребрадка небрежно бе паднала над чело, да засени хубавото й лице. Тъмнееха гъсти ресници, мъртвешки склопени. Из полуоткритити уста бе потекла струйка алена кръв и обагрила бялата и гушка."

Любовната песен се превръща в ридание. Веселия празник на усилната жътва става тъжен-селото погребва Пенка.

Темата за духовната жизненост на селянина присъства в много от разказите на Елин Пелин. Тя е засегнала в основата на светогледа на писателя и е повод за най-интимни и съкровени размисли върху човека и света.

Когато четем Елин Пелин, ние чувстваме как този духовен витализъм у неговите герои ни връща по-близо до земята и до непосредствените радост в изживяванетона бита, което ни прави по човечни и дръзки в мечтите си за по-добър живот.