Чуждият свой дом в стихотворениетоПовест от Атанас Далчев

Атанас Далчев е сред поетите,дебютирали през 20-те години на xx век.В този момент не само в българската,но и в цялата европейска поезия се осъществява естетически прелом,водещ към опредметяване и огрубяване на стиха,Далчев пръв в нашата поезия изгражда своеобразен художествен свят,в който предметите имат свой живот.Той търси скритите същности и значения на вещите,създава напрежение между външна форма и вътрешен психологически пласт.Стиховете му са твърде далеч от каноните на символизма,който в стремежа си към абсолютната красота елиминира човешкото като нещо несъвършено и преходно.В противовест на това Далчев търси мястото на човека в обикновения земен и несъвършен във всяко едно отношение свят,без нито за миг да пренебрегне своеобразието на индивидуалното преживяване и глобалните мащаби на типичната в своята повтаряемост човешка участ.

В стихотворението Повест,написано през 1925г. и включено в стихосбиркатаПрозорецАтанас Далчев разкрива безсилието и обречеността на индивида в опредметената действителност,която обезличава духовната му същност.Лирическият герой се чувства чужд в и самотен в своя дом,който потиска със своята пустота и отчужденост.Той не носи утеха и спокойствие,а напомня за безвъзвратно отминалия неизживян живот,за неосъществения път на индивида.

Самотата на лирическия Аз е трудно преодолимо състояние на духа,което поражда болка и дори се възприема като обреченост.Подобна интерпретация на чувството за самота ни е позната още в поезията на Яворов и Дебелянов,но при Далчев вече не символите,а реалните неща-предметите и околния свят-провокират и отразяват нейните болезнени проявки.Предметите го подтикват да му донесат утеха.Тези внушения намират израз в стихотворениетоПовест.

Привидно творбата е поетичен израз за едно безцелно,безкрайно тъжно и самотно съществуване;всъщност то е обобщение на човешкото битие изобщо.Това е най-директното послание на Далчев за безсилието на човешкия земен път.Стихотворението е разгърнато под формата на изповед от първо лице,но далеч не е интимно откровение,а художествено поднесен философски размисъл.

В Повест,както и в цялата стихосбиркаПрозорец,поетически обект са именно вещите-прозорец,врата,портрети,часовник,стена,огледало,но в това затворено пространство има човешко присъствие.То е относително,поради своята материална незримост.Лирическият субект е тук и същевременно отсъства.Пустотата е изразена не само чрез пряко описание,но и чрез обрат,внушен от последователността на изказа:

Прозорците-затворени и черни

и черна и затворена вратата.

Получава се композиционен кръг,който отразява идеята за затвореност.Важното в случая е че ограничителите са прозорците и вратите-двата обичайни изхода на къщата.

Убеждението за напуснатостта на дома е подсилено от бележката на входа,гласяща:Стопанинът замина за Америка.Табелката съобщава,че лирическиятект е заминал за Америка и същевременно отрича заминаването си:

И аз съм сам стопанин на къщата,

Където не живее никой,

Ала не съм аз заминавал никъде

И тук отникъде не съм се връщал.

Две несъвместими твърдения:той е заминал,Аз-ът е останал.Всъщност той не съществува,не е живял никога.Идентичността на личността се разпада.Това усещане се