Чудомир

МАЙКА

В една ниска опушена стаичка, една мъничка, стопена от живота жена,

наведена над стара като нея печка, мъчеше се да подпали огън. През

пропуканото стъкло на единствения прозорец нахлуваше здрач, духаше остър

вечерник и вехтото посивяло перде леко се полюшваше.

- Не виждам, бабе, не виждам и не чувам, не мога и да ходя. Кръст, крака,

ръце, че то не е едно ки - всичко боли. Подай ми, бабе, подай ми кибритя,

той е на поличката до иконата. Подай ми да драсна една клечица. Аз мислех,

че е останало въгленче, бъркам из пепелта, ама нищо ме не опари. Пък

най-хубаво пални ти лампата най-напред, че гаче ли се мръкна... - И като

подигна тежко старческата си глава, с мъртви очи попита:

- Ти ли си, Николчо?

- Не съм, бабо!

- Ами кое момче беше ти? От Братанци ли? Ха, добре дошъл! Какъв ти е хаджи

Дончо? Баща ти ли? Че ти да не си Митко? Е, боже, че аз три години подред

гюл съм брала на вас бе, сине, на ръце съм те носила. Ти беше едно

мъничко, палаво и изпуснехме ли те, веднага се натопяваше в коритото до

кладенеца. Баща ти викаше: "Той ще стане моряк, затова все на вода

налита." Е, добре ми дошъл тогава, добро видение. Какво те носи насам?

- Дойдох да те видя как си, как живееш?

- Оох, гледай, синко, гледай тегло. Все тегло. Това ми е животът. Ти не

помниш стопанина ми, не го познаваш. Млад и зелен умря, чедо, много млад.

Седем години си живяхме с него, ама то беше живот, дето никога не се

забравя. Кротък човек беше, добър човек, пък едър, хубав, червендалест. Ей

го е, на стената му е портретът. Душа човек, на никого зло не можеше да

стори.

Беше ратай у поп Николови, работеше му нивите, ама нали е слуга, помагаше

му и в черква. Сиромашко чедо нали е, още от малко го взели у попови да

слугува, та научило и кърската работа, и черковната. Пък един глас имаше -

като звънец. Като умря поп Никола, натиснаха го старейшините, пратиха го в

Бачковския манастир да се учи и го запопиха. Никак не му се искаше на

горкия и аз се противих, ама какво да се прави. Бяхме женени вече, дете

имахме, ни нива, ни крава, ни нищичко. Пък го искаше цялото село. Е,

заживяхме си ний, къщичка си струпахме, позамогнахме се, родиха ни се още

двечки дечица и дето ти рекох, хубав живот беше, ама на, кога дойде

лошото, не пита. Освен нашето село попът имаше и съседното - Изворци, горе

в Балкана.

Един ден посред зима дошъл човек оттам да го вика за погребение. Починало

му детенце. Аз тогава бях болна от тифус. Унесена съм била и нищо не зная.

Попът, и той беше се простудил, та го помолил:

Виж, рекъл, каква е виелица, каква е хала, жената е тежко болна, аз съм

също болен. Погребете, а аз утре, като поутихне времето, ще дойда над

гроба и ще го опея.

Върнал се човекът, но не се минало час-два, пак пристига разплакан.

Аз, рекъл, дядо попе, съм повторил, втора жена имам, рекъл, и покойното е

доведено дете. Като казах на жената как си наредил, че като писна: - Ако

беше твое дете, вика, и владиката щеше да докараш на опелото, ама нали не

е и без поп да го заровим, та на вампир да стане... Реве, скубе си косите

и аз както виждаш, пак дойдох.

Облякъл се попът, обул два чифта чорапи, увил си ушите с моя шал, ама то

студ, то виелици, преспи - дорде стигне до Изворци, изпотил се и ризата

залепнала на гърба и още непогребано детето, зъбите му затракали, едва си

дошел в село, легнал от пневмония и за два дена умрял. Аз съм била в

безсъзнание тогава и нищо не знаех. От време на време само съм отваряла

очи, все към вратата съм гледала и съм питала като през сън: "Дойде ли