Чудомир

ЕСЕН

Разтуриха последната барака и на площада, където имаше толкова живот,

пъстрота, музика и песни, останаха само купчини смет, ненужни хартии,

счупени стъкла и слама. Отиде си панаирът, последен празник на умиращото

лято, а колко тъжно и пусто е сега навред! Мрачното и натегнало от влага

небе се е свлякло толкова ниско, че ако не са камбанарията на новата

черква и грамадният кичест кестен на Селимаа да го подпират, ще се стовари

сякаш върху града и ще го задуши съвсем. Цяла нощ е ръмяло дъжд и едва

призори спря, за да даде възможност, види се, на еснафите да излязат и

отворят дюкяните си. Улиците още са пусти. На изток небето уж иска да се

зачерви, а не може. Някаква бледокарминена ивица ту се покаже на

хоризонта, ту изчезне зад мъглите. Врани грачат по покривите и разкъсани

паяжини висят по мокрите дървета. Далеко по главната улица една прегърбена

фигура крачи за към кафенето на пенсионерите. Там най-рано отварят и

най-рано идва обикновено старият учител с черните очила, даскал Милко. Щом

седне, извади лула, поръча кафе и се закашля. След него ще дотътрузи

превързан от години крак дядо Дамян Куцият. После дядо Бончо, дядо Велко

Мутафчията, старият бирник при общината Стоян Грошът, някогашният певец

черковен дядо Йовко Славеят и пр.

Всеки пристига, знае си мястото и на чужди стол не сяда. Кафеджията знае

пък на всички вкусовете и слабостите и поднася, без да пита, на един чай,

на други тежко, сладко, алатурка кафе, на трети тънко преварено, на

четвърти с малко захар, а на дядо Йовка пък съвсем без захар. Той,

клетият, освен гръдна жаба си има и захарна болест, та като му донесат

кафето, ще бръкне в левия джоб на жилетката си, ще извади малка тенекиена

кутийка от игли за грамофонни плочи, ще си вземе с треперещи пръсти зрънце

захарин и ще го пусне в кафето. Докато чака да поизстине, за да не стои

празен, ще почне да кашля и той. Захванат ли двамата - единият на тънко, а

другият по на дебело, - ще се обади и дядо Дамян от ъгъла до печката и

след това, като по даден знак, започват всички заедно:

- Кха-кха-кхо-кхо, кху-кху! - цял оркестър от най-странни и чудновати

звуци и инструменти!

Един писука тревожно и отчаяно, като изгубено пиле, други стърже на

пресеклица като изтърбушена латерна, трети буквално джавка като куче и

въпреки че всяка сутрин все едни и същи мелодии изпълняват, току виж, че

някой сбъркал. Надул се уж да вземе някоя висока нота, па се задавил,

опулил очи, засинял се или изгрухти изведнъж без време и място, или пък

излети още по-високо в някакъв невъзможен фалцет.

Затова си имат и капелмайстор. Той е Тинко Бялмустакът. Ако всичко върви

гладко, той само ще застане прав в средата, ще извади дългото си цигаре

вместо диригентска пръчка и ще заръкомаха плавно и в такт. Задави ли се

някой и почне да греши, той ще го потупа по гърба, за да му мине, ще му

донесе водица да сръбне и след това ще бръкне в задния си джоб на

панталона, ще извади смачкани нотни листове и ще почне да ги раздава на

по-слабите изпълнители:

- На - ще рече, - на, дядо Йовко! Вземи нотите, че си я позабравил малко!

Къде си се покатерил над петолинието чак! То не е тройното господи

помилуй!

Или пък:

- Е, хей! Чичо Стоене, грош не струваш тая сутрин! Какво тъй гълташ

бемолите, без да ги дъвчеш!

Или най-сетне:

- Дядо Дамянее, вземи, вземи книжката и гледай нотите, че много ниско ти

бие мерникът днес!