Чудомир

ЕДИН ЖИВОТ

Мъничкото селце Дунково - хе, високо в Балкана - брои само девет къщи,

струпани в дола около Бялата чешма, сякаш слезли да се напият със студена

вода и пак да излязат по слънчевите поляни наоколо. Девет къщи и три

кошари. Най-крайната къща е Цоньовата. Стар корубест дъб с възправени по

стъблото му сечени букачки я пази от студ и пек. Клекнал бай Цоньо, остри

вейки за бобището. Отсреща до стълбата Минка изрязва от скъсани дрехи

ивици от парцалена черга и често поглежда към по-малкото си братче и

сестриче, които са под стълбата и си оспорват една пукната кратуна -

едното я дърпа към себе си и другото я дърпа, без да издава звук. В полите

на Минка има котенце, черно като арапче, а до него голямо кълбо от

парцалени изрезки. Наоколо тишина. Само далече през два дола накъм

усойната едни кос свири, ама дали е кос, или по-големият брат Дунко, който

пасе козите и свири също като кос, не се знае.

Бай Цоньо дялка с теслата и поглежда към Минка. Пак дялка и пак поглежда,

после въздъхва дълбоко и подвиква:

- Минке, Минке мари?

- Хоо, какво, тейко?

- Ти знаеш, че наесен ще трябва да тръгнеш на училище?

- Знам, тейко. И аз, и Дешка, и Минко чинин ще ходим. На Минко му ушили

торбичка вече.

- Торбичка ще трябва, букварче, тетрадка, моливче... Ами като си нямаме

парички, какво ще правим, а?

- Е, ами тогава? - чуди се Минка и слага кълбото на стъпалото. Котето

пресяга с крак към него, но тя го перва леко и то пак се свива в полата й.

- Нямамe, тейковото, никак си нямаме парици и ще трябва да идеш в града да

си спечелиш, както направи кака ти преди години.

Минка нищо не отговаря, оставя котето до кълбото и почва да изтърсва

полата си.

- Ако не искаш в града, ще те пратим в онова, голямото село, дето живее

леля ти Куна. В Жермен ще те заведа у едни много богати хора да им пазиш

детето. Само детенцето, таквоз... друга работа няма да вършиш. Ще постоиш

там, дордето почнат да зреят тиквите, и ще си дойдеш тогава за училището.

Хората са добри, ще те хранят с хубави гозби, дрешки ще ти дадат и като си

дойдеш, ще ти купим и цървулки да припкаш, да припкаш с тях. Искаш ли да

идеш, а? Леля ти всеки ден ще те спохожда и няма да усетиш как ще мине

времето.

- Че знам ли, тейко, каквото речеш ти.

Пукнатата кратуна е завладяна от братчето и сестричето му почва да писка.

След няколко дена Минка и тейко й пристигнаха в Жермен.

Господарят на Минка, участъков фелдшер в Жермен, е опериран и лежи в

болницата. Жена му ходи веднъж, дваж да го види, а през останалото време

по цял ден митка из селото. Наконти се и излезе. Минка е сам-самичка в

голямата къща с тесен и крив двор. Мъчи се да храни детето, но то сковало

челюсти, не ще да вземе нищо и врещи, врещи. Тя го люлее, то още по врещи.

Взема го на ръце, друса го, разхожда се с него из стаите, а то все врещи.

Започва да му пее тъжни песни, слушани от майка й, но и това не помага и

постепенно песента й избива на плач. Плачат дълго и неудържимо и двете

деца. Най-после малкото, уморено, млъква и заспива. Капнала от умора,

заспива, прегърнала люлката му, и Минка.

Слънцето се свлякло зад рида и сякаш там оттатък е запалило голямата гора.

Камбаната бие за вечерня. Добитъкът се връща от паша и гъст облак прах се