ЧОВЕШКОТО СТРАДАНИЕ ПРЕЗ ПОГЛЕДА И ПРЕЖИВЯВАНИЯТА НА ЕДИН ДОБЪР ЧОВЕК

Росица Дакова

Йовковият разказ По жицата е една вълнуваща творба за безкрайното човешко страдание в нерадостното битие на българския селянин, за неугасващата надежда, за неумиращата вяра в доброто, в спасението, в изцелението. Дори в горестта и болката Йовковите герои съхраняват духовната си сила и вървят подир крехката диря на надеждата, когато имат подкрепата и разбирането на един добър човек.

През погледа и душевността на Моканина оживява една човешка драма, теглото и мъката на Гунчовото семейство. Потресаващо страдание и огромно терзание вижда проницателният овчар при срещата с бедните селяци. Злочестият баща разтваря сърцето си, за да изплаче болката от сполетялото го нещастие, което намира израз във всяка негова дума, във всеки жест, а наблюдателният по природа овчар го открива и в очите на майката, сломена от тегло, и в безжизнената снага на момичето, покосено от коварната болест.

Още първото изречение, което ни запознава с героите, насочва към бедата, основна тема на разказа и причина за страданието на семейството. Натрупаната през годините мъдрост и вроденият усет към хората помагат на овчаря да я открие още докато брани непознатия от кучето. В мига, в който добруджанецът вижда другоселеца, той разбира, че в душата на този висок, едър човек има стаена някаква мъка. Тя е подгонила селяка да тръгне чак от Делиормана, да се скита по прашните добруджански пътища. Занемареният външен вид също говори, че нещо друго е обсебило болезнено мислите му. Ризата му е цялата в кръпки, едро и неумели шити, поясът и потурите му са оръфани. Тези художествени детайли от описанието подсказват, че сиромашията е негова съдба, че бедността и неволята са вечен спътник на семейството. Не е трудно за Моканина да открие, че непознатият е негов събрат по съдба: сиромах и като че ли сиромах се е родил. Но за него е ясно, че не бедността му тежи, а друга грижа е нарушила душевното му равновесие. От проницателния поглед на овчаря не се изплъзват редица подробности, които разкриват нещастието на прокуденото по пътищата на Добруджа семейство и подготвят човешката драма, която ще оживее през погледа на овчаря. От плахия, едва измънкан поздрав на другоселеца Моканина веднага разбира, че един измъчен и безкрайно стеснителен човек се е отбил при него и то не току-тъй. Погледът му издава, че мисли за друго, разкрива парещата болка в неговата душа. Някаква несигурност, плахост, безпомощност се крие в този човекпланина. Усещането за зла участ и трагична обреченост на семейството се потвърждава и от образите на майката и момичето, които Моканина забелязва в каруцата, спряла на пътя. Отпуснатият ръченик на жената говори, че не жегата я мъчи, а горчива скръб трови сърцето й. Позата на момичето, завито с черга в жаркия ден, полегнало безжизнено в черните възглавници, потвърждава предположението на овчаря за тежката болест, подгонила сломените родители да търсят спасение. Епитетът черни насочва към злощастната съдба на девойката.

Предразположен от топлото посрещане и дружеското отношение на Моканина, Гунчо разказва своята история, толкова позната и все пак нова историята на едно бедно и измъчено семейство. Оскъдицата, грижата за