Човешката мъка в разказа По жицата от Йордан Йовков

Йовковият разказ По жицата е една вълнуваща творба за безкрайното човешко страдание в нерадостното битие на българския селянин, за неугасващата надежда, за неумиращата вяра в доброто в спасението, в изцелението. Дори в горестта и болката Йовковите герои съхраняват духовната си сила и вървят подир крехката диря на надеждата.

През погледа и душевността на Моканина оживява една човешка драма мъката и страданието на Гунчовото семейство. Злочестият баща разтваря сърцето си, за да изплаче болката от сполетялото го нещастие, което намира израз във всяка негова дума, във всеки жест, а наблюдателния по природа овчар го открива в очите на майката, сломена от тегло , в безжизнената снага на момичето, стопено от коварна болест.

Още първото изречение, което ни запознава с героите, насочва към бедата, основна тема на разказа и причина за страдание на семейството. В мига, в който добружанецът вижда другоселеца, той разбита, че в душата на този виско, едър човек има стаена някаква мъка. Ризата му е цялата в кръпки, едро и неумело шити, поясът и потурите му са оръфани. Тези художествени детайли подсказват, че сиромашияата е негова съдба, че бедността и неволята са вечен спътник на семейството. Не е трудно за Моканина да открие, че непознатият е сиромах и като че ли сиромах се е родил. Но за него е ясно, че не бедността му тежи, а друга грижа е нарушила душевното му равновесие. От проницателния поглед на овчаря не се изплъзват редица подробности, които разкриват нещастието на прокуденото по пътищата на Добруджа семейство и подготвят човешката драма. От плахия поздрав на другоселеца Моканина веднага разбира, че един безкрайно измъчен човек се е отбил при него и то не току тъй. Погледът му издава, че мисли за друго, разкрива парещата болка в неговата душа. Някаква несигурност, плахост, безпомощност се крие в този човек планина. Отпуснатият ръченик на жената говори, че не жегата я мъчи, а горчива скръб трови сърцето и. Позата на завитото с черга момиче, полегнало безжизнено на черните възглавници, потвърждава предположението на овчаря за тежката болест, подгонила сломените родители да търсят спасение.

Предразположен от топлото посрещане и дужеското отношение на Моканина, Гунчо разказва своята история историята на едно бедно и измъчено семейство. Оскъдицата, грижата за прехраната, недоимъкът допълват в разказа на бащата това, което се разбира от външния му вид. Другоселецът не изпитва озлобение към света, не руптае срещу съдбата, а благодари на Господа и за малкото което има. Не сиромашията тежи на непознатия, друга е неговата болка. Когато споменава думата беда, дъхът му секва от напиращата мъка. Недоизказаната мисъл, последвалата пауза, в която треперещите му пръсти непохватно свиват цигарата, разкриват тревожното му душевно вълнение, причина за което е сполетялото го нещастие.