ЧОВЕШКАТА ДРАМА В РОМАНА "ТЮТЮН" НА ДИМИТЪР ДИМОВ

Романът "Тютюн" излиза в началото на 50-те години и в неговата поява, възприемането му и оценката на критика и на читатели се оглежда сложността на времето, непобираща се в ограничените рамки на социалистическия реализъм. "Тютюн" е произведение за възхода и падението на българската буржоазия, за изчерпаните възможности на ограничен кръг хора да диктуват законите на обществото, да живеят в лукс и разточителство на фона на всеобщата мизерия и исторически упадък. Спорна и нетрадиционна като явление в българската литература, заредена с експериментаторския дух на автора си, десетилетия наред творбата на Димов е своеобразен тест за изследователското и възприемателското съзнание.

Трите романа на Димов "Поручик Бенц" (1938), "Осъдени души" (1945) и "Тютюн" (1951), трасират характерните черти на писателския му стил интереса му към изключителното и катастрофичното, умението му да извайва космополитни по дух образи, завладяващи и по своему трагични човешки характери. Без да звучи като укор (или комплимент), Димов е най-"небългарският" писател в нашата литература, странно и екзотично цвете на художествената ни словесност, "чужденец", както обикновено се изразяват критиците ни за него и за Светослав Минков.

Заглавието на втория роман "Осъдени души" е най-сполучливата метафора за героите на Димитър Димов те всички са "осъдени души", осъдени от историята и общия дух на времето, разминаващи се с него, объркали и сгрешили жизнения си път. Такива са отец Ередия и Фани Хорн, Ирина и Борис Мореви, Фон Гайер, Лихтенфелд, Костов. Писателят сякаш предварително им отнема възможността да бъдат други, лишава ги от правото да се променят. Затова романът "Осъдени души" започва с "края", с "финала". Краят на трагичната любов на англичанката към монаха йезуит е предизвестен още преди да е "видяна и от читателя самата любов", а героите от света на "Никотиaна" умират, лишени от възможността да поправят своите грешки в историята, да се впишат в духа на новото време. Твърди и последователни като характери, завършени мономани, в хода на повествованието те подчиняват всичко в живота си на една идея фикс и остават верни докрай.

До голяма степен сюжетната схема на романа "Тютюн" напомня образи, познати от западната критико-реалистична литература: млад човек от социалните низини с дарби и амбиции с един удар и най-често с помощта на жена се издига до върховете на обществото. Тютюневата промишленост, която Димов използва като терен за изява на своите герои, е подходящ социален фон със силната имотна поляризация на прослойките, със съществуващите проблеми и сблъсъци и с реалната възможност за бързо преуспяване. Сюжетът на романа използва този фон за подчертаване на контрастите, за вмъкване на "неепически" художествени похвати, за засилване на идейните и емоционалните внушения.

Във второто издание Димов овладява до съвършенство принципа на контраста, целият роман е построен върху диаметрално противоположни образи: на отровния свят на "Никотиана" е противопоставен светът на работническата класа и нейните борби; на лукса и разточителството гладът и мизерията; на Борис Морев Павел Морев; на Ирина Лила. Сагата започва със запознанството и пламването на любовта между Ирина и Борис и завършва с угасването на тази любов, с деградацията, моралната и физическата смърт на нейните носители.

Централно място в "Тютюн" заема фирмата "Никотиана" и още самото име носи достатъчно красноречиви внушения. Отровата "никотин" и окончанието с име на жена алюзират зловещия дъх на покварата. Името става символ на всепроникващото зло, което изражда всичко, до което се докосне.

Типичен пример в това отношение е съдбата на Ирина. В началото на романа тя е близо до здравото народно начало. Постепенно обаче героинята търпи морална деградация и деформация. Луксът, който предлага "Никотиана", я превръща в поддържана жена, с двойствен живот, с многобройни извънбрачни връзки, жена, за която лекарската професия е само параван, фасада без покритие. Просмукан от злото е и празният живот на Костов, завършил с логично самоубийство, а лудостта на Мария сякаш съсредоточава лудостта на целия свят на