Човекът, вярата и свободата в поезията на Вапцаров

Екзистенциалните идеи за същността на човека

Човекът и неговите ценности в поезията на Вапцаров

Увод:

Поезията на Никола Вапцаров е естетически феномен, който пренася посланията на една драматична епоха. Връзката с традицията е необичайна, тъй като се осъществява чрез множество скрити диалози с най-съществените художествени концепции, изградени от българската литература. Лириката на Вапцаров кореспондира с Ботевата поезия, разполагайки своята смислова тъкан в контекста на проблема за преодолимостта на злото. Очертава сходни с творчеството на Яворов паралели и кръга от фундаментални представи за него: за човека и словото, за човека и света. Поетите от 20-те години Гео Милев и Атанас Далчев също участват в оформянето на Вапцаровия поетически свят. Първият чрез абсолютизираната вяра и постижимостта на земния рай, а вторият чрез опредметяването на духовните връзки между човека и битието. От това се поражда и екзистенциалната проблематика, която Вапцаровата поетика интерпретира. Участта на човека е проблем, който Вапцаров полага в основата на аргументативните пластове на своята лирика, поезията му представлява един модел на света.

Теза:

Проблемите, които го занимават са свързани с човека, с неговото място в живота, с избора на жизнена позиция. Човекът според Вапцаров напуска мястото си на обект, за да се субективира, да набави своята персонална идентичност чрез духовните актове на надеждата, познанието, любовта и вярата. Прагов, екзистенциален момент в духовната трансформация на Вапцаровия лирически герой, в процеса на формирането на новите екзистенциални представи е сдобиването с вяра основния импулс за живот, неразрушима ценностна опора на личността.

Единствената стихосбирка, която Вапцаров издава приживе е Моторни песни. Циклите му са озаглавени Песни за една страна, Песни за човека, Песни за родината, и Песни. Поетът изразява нов тип отношение към света, труда, машината, делничното битие. Всички те имат амбивалентна семантика. В поетическата му система трудът е видян и като наказание, примитивна борба за оцеляване, и като творчество. Машината и като средство за експлоатация, и като материализация на човешкия творчески дух. Животът и като битуване за залък хляб, и като свободно бъдеще в равноправен свят. Отечеството и като прекрасна земя, и като трагически разделено пространство. Преобладаваща дума в поезията на Вапцаров e човек. В неговата лирика се реабилитира човека, освобождава се от оковите на битието.

Вапцаровата поезия се свързва с вярата, а тя се съдържа във всички аспекти на любовта. Лирическият аз в стихотворението Вяра, свързвайки трите универсални категории вяра, надежда и любов, добива завършения образ на съществуването си. Стихотворението има библейско-притчова стилистика, за да разреши конфликта между човека и живота, тук и сега в простора на вечните