НИКОЛА ВАПЦАРОВ

ВАПЦАРОВ ЧОВЕКЪТ

В нашето съвремие Вапцаров е спорен автор. Неудобен. И непредвидим. От позицията на спомена за недалечното минало сякаш не си даваме сметка до каква степен поезията на огняро-интелигента е благодатна за възприемане от днешните млади хора. Те, необременени от политически клишета, от идеологеми, от осакатяващата примка на чуждото, задължителното мнение, приемат безрезервно проблематиката на Вапцаровата поезия, способни са да оценят нейната многопластовост и да полемизират заложения в нея неспокоен дух, опирайки се единствено на собствената си ценностна система.

Тази промяна в ценностите, разкрепостеното отношение на непредубедения читател спомага за изследването на гледните точки към и във една толкова позната и обичана творба като Песен за човека. Преди да разгърнем обаче различните пластове на това стихотворение, би следвало да разгледаме един ключов за произведението проблем, а именно: смисълът на взаимоотношението
п е с е н ч о в е к у б и й с т в о. Всеки от трите компонента на това триединство губи част от смисъла си, ако бъде разгледан самостоятелно. Тук ще направим опит за изследване на този смисъл в контекста на Вапцаровото произведение. Смисълът на човешкия живот и неговата загуба, песента като израз на духовното и ключ към осъзнаването на личността предизвикват диалог на много равнища в самото художествено произведение, между творба и възприемател, между творба и други произведения на изкуството, а с оглед на това проблематизиране открояваме четири основни подстъпа към проблема за човека и ограбването на живота му: отношението на лирическия Аз към представените в чисто репортажен план събития; реакцията на истеричната дама; осъзнаването на проблема от страна на самия убиец и оценката за разказаната в творбата случка от позицията на нашето съвремие.

Навлизаме в спорна материя при опит да постулираме еднозначно отношение на базата на фраза от типа на: Човекът е ... Не би могло да съществува само едно разрешение на така зададен казус, защото неизменно би следвало да пристъпим към въпроса Кой съм аз?, а тук отговорите биха могли да бъдат поне толкова на брой, колкото личности запитаме. Следователно не бихме могли да чакаме еднозначен отговор и на въпроса Кой си ти?, така че да приемем еднозначно околните. Песента, изпята от Вапцаров, е за човека, спорът на лирическия герой с дамата е на тема: Човекът във новото време; злодеят попада на хора и става ч о в е к, всичките тези човеци са носители на човешкото, включително истеричната дама, която заявява: Аз мразя човека. Може би очовечаването е именно в самото търсене, в това, да възприемеш себе си не просто като индивид, но и като личност. Именно тук е неразривната връзка между мъчителните духовни търсения да осъзнаеш, да осмислиш, да ословесиш себе си и творческото начало, изразено в песента. Тя е тази, която пробужда и поддържа божията искра у човека, тя отваря неподозирани пространства, тя може да разкрие смисъла на човешката участ, да осмисли самия живот, да бъде история, памет, народопсихология, съдба. Възпяването е подстъп към героичното, но то е и последен стон и въплъщение на човешката мъка, когато се прощаваме с близък човек в последния му път; песента е милувката на майката към нейното дете или обяснение в любов, или родова памет. Песента е неразривна част от битието на човека и у Вапцаров тя отразява както възпяването на човешкото, така и идеята за песента като неделима част от духовността.

Въпросът, който изниква, е дали можем да приемем изпяването на една случка, разказваща за отнемането на човешки живот. Поразяващо е чисто битийното представяне на едно убийство. Лирическият персонаж простичко, без да прибягва до патетика и пресилени и изкуствени емоционални изблици, се опитва да осмисли проблема, да достигне до първопричината за кръвопролитието. Всичко, което представя в песента си за човека, е част от аргументацията в спор, свързан с представата за човека на новото време. За лирическия Аз не съществува човек въобще, по