Човекът в стихотворението История на Никола Вапцаров

Човекът в поезията на Вапцаров се утвърждава в суровия двубой с живота ,с времето.Той е художествено обощение на работника ,интелигента ,бореца за справедлизост и едновременно с това-живия конкретен човек.Големият естетически прелом на Вапцаров е във връщането към живия човек , към интимната му човешка същност.Това съчетание на интимно-човешко със социално-значимото в образа на лирическия герой е особеност на Вапцаровото разбиране за човека.В неговата поезия човекът е в движение ,в процес на промяна.Това е свободното човешко същество ,което има свобода на волята и на избора на поведение.

Темата за историята не е случайна за творчеството на Вапцаров и не е предмет на размисъл единствено в стих.История.Поетът ,склонен към философско осмисляне на битието ,постоянно разсъждава и за човека ,и за историята ,като превръщта проблема в екзистенциален.От тази гледна точка в поезията на твореца "историята" е свързана с темите за красотата и романтиката на хайдушките и четническите движения ,с героичннте и непокорни изяви на волния човешки дух ,за действената сила на личностния подвиг и саможертва.Тя е наблюдение в/у съвременната участ на века в/у съдбата на родината -настояща и бъдеща.

Интересът към миналото е предизвикан от съзнанието на твореца за него като изяза на традиционния борбен дух на българина и от представата му за историческата приемственост м/у поколенията.

Развенчаването на романтично-идеализираните и героико-величествени форми на историята като израз и съдържание на народното битие ,Вапцаров превръща в идейно-тематична и естетическа същност на стихотворението си "История".Още в началния провокативен въпрос "Какво ще ни дадеш ,историйо,от пожълтелите си страници-той маркира проблема за историческия спомен ,за стойностното в него ,за характера на ценностите оставящи следа във времето.Полемичната поезия ,вътрешната реакция с/у утвърдените във времето и традицията представи ,е заложена съдъжателна и интонационна постройка на този въпрос.Именно с него започва суровия диалог с историята ,острия спор с шаблонизираните възгледи за нея.С този въпрос представителят на колективния лирчески герой в стихотворението успява да се раздели хронологически и битийно ,пребивавайки едновременно тук в себе си и в лирическото пространство на творбата ,и същевременно да погледне от някаква отдалечена в бъдещето точка на самия себе си като част от миналото ,превърнал се в история.В стиха е особено мястото на думата "пожълтели".Лирическият герой осмисля историята за тези ,за които пише нов летопис.Тълкуването влага нов идеен смисъл в израза "пожълтели страници" -осмислят се не като "стари" ,а катоостарели".Изтриването и пренаписването им е безвъзвратно -същата угроза заплашва и новонанесените думи.

Отрицанието на представите за историята като за легендаризиран спомен и разказ за романтичната изключителност ,за патетичната героика и величие ,се съдържа още в първоначалните изразни средства -във формата на "ний" -самооценката в съзнателно огрубената