Десислава Георгиева Николаева- 1

Vвклас

Човекът в новото време според Вапцаровата творба

Съчинение разсъждение

Песен за човека на Никола Вапцаров е стихотворение за греха, разкаянието, изкуплението и възнесението на пречистения човешки дух. Творбата съдържа идеята за вярата, че човекът може да промени не само себе си, но и самия живот.

Стихотворението е поглед към човешките ценности. На принципа теза-антитеза, произведението представлява диспут между две гледни точки, на две коренно различни мнения. Възгледите на дамата подкрепят твърдението, че човекът е неспособен да промени характера си. Опонента й залага на хуманизма и съпричастието. За него човекът е същество, което полита в крайности, но няма единствена и веднъж зададена същност- склонен е на промяна.

Подобно на Смирненски и Вапцаров претворява страданието на бедните и онеправданите. Той също възпява жаждата им за друг живот- по-мъдър, по- хубав/ от песен,/ по-хубав от пролетен ден. Песен за човека е пряко свързана с човешката същност и морална позиция на търсещия своето място в живота лирически герой. Представени са чувства, образи, изживявания, свързани с проблемите на човешката природа, нейните духовни пътища. Присъства и мотивът за вярата и надеждата в доброто.

Творбата представлява диспут между дамата и лирическият герой. По този начин се разглеждат две противополжни позиции на тема Човекът в новото време. Участието на дамата в спора очевидно е на по-слабия противник. Поведението й тропа, нервира се,/ даже проплаква изразява, че при нея преобладава емоционалното и тя не може да приеме чуждото мнение. Най-ярко впечатление обаче прави признанието на самата дама Аз мразя човека- то вече говори и за откровено негативно отношение и подсказва субективността на изразеното мнение. Разказът й разглежда един от най-ужасните грехове- братоубийството. А пречистването на гузната съвест е осъществено чрез измиването и посещаването на черква. Дамата е възмутена, че такова жестоко престъпление се извършва в новото време, а няма наказание. Няма и просветление, осъзнаване на греха, покаяние. Престъпникът не изпитва угризения, станало му е леко.

Ужасена от поведението на героя в разказа си, дамата забравя, че човекът е същество неспособно да поствиш в граници. Всяка личност е различна. Но хората са способни на промени, които често са зависими от обстоятелствата. Това е позицията на лирическия говорител. Той залага на човещината и съпричастието, склонен е на прошки. За да обясни и за да бъде разбрано и прието мнението му, подхожда полека,/ без злоба,/ човешки. Това е неговата позиция- без омраза, любов към човека.

Неговата история не е по-малко ужасяваща. Нарича я тази история с цел да придаде по-голяма значимост на случилото се. Тя също представя жестоко престъпление- отцеубийство. Употребата на преизказно наклонение в началото на лирическия разказ освен несвидетелско отношение постига и внушения за своеобразна легендарност или приказност на събитията. Престъпното деяние на сина, представено чрез трите глагола подушил, вземал, затрил, разкриват нечовешкото и в този аспект принизяват до животинското. Като първооснование за стореното се открива фактът, че бащата скътал парите си- скриването се превръща в непреодолимо изкушение. Всеки следващ епизод от съдбата на героя е въведен с най-силно противопоставителния съюз в българския език но и по този начин се постига внушението, че животът е низ от противоречия.

Отношението на лирическия аз към престъпника е ясно заявено- той е злодея/ злосторен и този субект. Дотук сякаш позициятна му се припокрива с тази на дамата. Но следващите редове въвеждат в духовната промяна, която настъпва у героя. Осъзнаването му е мотивирано чрез попадането на хора и обмислянето на стореното. През очите на самия отцеубиец причините за грехопадението са изцяло свързани със социалните несправедливости. Става ясно, че именно бедността, недоимъкът и мизерията са го подтикнали към убийство. Още по-ярко е внушението на сравнението като скот. Осъзнатата вина припомня на човека за животинското в него. Светът е оприличен като скотобойна и тук е заявен страхът от смъртта. Известна надежда или по-скоро