Джек Лондон

Човекът с белега

Джейкъб Кент през целия си живот бе страдал от алчност. Тя от своя страна породи

у него постоянна недоверчивост и характерът му дотолкова се промени, че бе

твърде неприятно човек да има нещо общо с него. Кент бе жертва и на своите

лунатични наклонности и се отличаваше с упорството си. Откакто се помнеше, беше

тъкач, докато Клондайкската треска изведнъж проникна в кръвта му и го откъсна от

стана. Неговата колиба се намираше по средата между Шестдесета миля и река

Стюърт и хората, които пътуваха непрекъснато по пъртината към Доусън, го

оприличаваха на барон разбойник, чучнал в своята крепост и събиращ налози от

керваните, които преминаваха по неговите изоставени пътища. Но да се направи

подобно сравнение, се изискваха известни познания по история, затова слабо

образованите златотърсачи от реката Стюърт го характеризираха по един

по-примитивен начин, в който изобилствуваха силните епитети.

Впрочем колибата не беше негова, тъй като бе построена преди няколко години от

двама златотърсачи, които изтеглиха на това място от реката един сал дърва.

Двамата бяха много гостоприемни хора и след като напуснаха колибата, пътниците,

които знаеха къде се намира, обикновено се стараеха да се доберат до нея преди

настъпването на нощта. Това бе твърде удобно, защото им спестяваше време и труд

за построяване на стаи; съществуваше и неписано правило - последният нощувал в

колибата човек да оставя за следващия наръч дърва за горене. Рядко минаваше нощ

десетина-oldkdoeiej мъже да не потърсят нейния подслон. Джейкъб Кент откри това

и се самонастани в нея, без да има каквото и да е право. Оттогава уморените

пътници трябваше да плащат по долар на човек за привилегията да спят на пода.

Джейкъб Кент сам претегляше златния прах, с който му заплащаха, и никога не

пропущаше да задигне явилата се в повече разлика. При това той дотолкова се

изхитри, че временните му гости цепеха дърва и носеха вода вместо него. Това бе

явно разбойничество, но жертвите му бяха все добродушни хора и макар че го

ненавиждаха, те всъщност му даваха възможност да преуспява в своето

мошеничество.

Един априлски следобед той седеше до вратата на своята колиба като хищен паяк,

наслаждаваше се на топлината на върналото се отново слънце и наблюдаваше