Човекът като средоточие на социален и национален драматизъм

(Градушка на П. Яворов

Градушка е Яворовата творба - шедьовър, която, според Пенчо Славейков, няма равна не само в нашата, но и във всемирната литература: Не познавам друго такова произведение в световната литература, то лежи като мит-сън, достъпен, завършен, без предистория. Това е творба, която звучи като драматична симфония на народното страдание, подчинена на един основен трагичен патос.

Трагичният тон на творбата произтича не само от драмата на селянина, сполетян от градушката, но и от внушението за вечно-то зло, което тегне над селяците. (Идеята за безкрайността на страданието на селяните се откроява и в стихотворението Май - Все пак злото няма край).

За Яворов човешката съдба е изпитание, страдание за сторени и несторени предвечни грехове.Човекът е представен сред космическото битие в неговата самотност и изоставеност. Светът около него се руши и създава, природата носи трагичната двузначност на съзиданието и на разрушението, на плодородието и на мъртвилото. Яворовият герой е трагическа жертва, наказан за незнаен грях. Човекът носи съзнанието за своята бездомност и търси както покаяние, така и надежда. В творбата ясно се открояват два пласта повествователен и лирически. Това определя и жанра поема.

Мисълта за обречеността на лирическия герой - селяните, се внушава не само по лексикален път (вечно зло ги носи), но и чрез композицията на творбата, която се изгражда от 6 части - картини. Всяка от тях е композиционно завършена, със свой емоционален център, ритъм, цветова гама. Подтик за създаване на поемата са детските спомени на поета за опустошителните градушки в чирпанския край. Немилостивата природа унищажава плодовете на селския труд и заедно с тях погубва надеждите на тружениците за по-добър живот: Аз имам винаги едно живо чувство за нея. То е една тъпа болкаАз съм чувствал тая болка и съм търсил да дам израз на тоя своеобразен род страдание.

Първата част започва с изреждане на минали беди и въвежда мотива за изпитанията на човека в ежедневието, за постоянната борба с космическите стихии.Една, че две, че три усилни/ и паметни години. Вграждането на анжамбмана внушава спонтанност и откровеност на изказа.. Изреждането на непрекъснатите беди в няколко поредни години внушава идеята за безкрайност и мъчителност на страданията, за повторяемост на злото. Лирическият герой селякът заговаря в своята драматична изповед за страданията и неволите на , за социалните и природните злини. Селянинът е загубил духовните си опори и обръщенията към Бога звучат по скоро като въпрос, отколкото като молба за помощ: Боже, / за някой грях ръце всесилни/ подигна ти и нас наказа...Реторичният въпрос Кой ли може/неволя клетнишка изказа..? носи дълбок драматизъм и внушава мисълта за обреченост. Народноразговорната лексика Да беше мор, да беше чума, гърло не гладува, не жадува разкрива върховното отчаяние, трагизма на човека, който пожелава бързата смърт пред протяжното страдание. Разнообразни са мъките на селския труженик,немилостивата природа редува наказанията градушка, порой, слана, засух. Първата част е поставена в кавички и това подсказва, че в поемата ще звучат различни гласове. Лирическият говорител ще наблюдава, ще съпреживява, ще изразява болката на субекта селянин. Тази въвеждаща част завършва с многоточия - така както завършва и последната част, съдържаща образа на пожънатите безредно цвят-надежди. Така чрез апосиопезата (замълчаване, недоизказване в резултата на силни чувства) се постига внушение за безконечността на народното страдание.

Една след друга се сменят картините в поемата - на горестния спомен за минали беди контрастира втората картина на трепетната надежда за плодородие. Природата е обърнала доброто си лице към човека зима снеговита, пролет дъждовита и знойно лято пробуждат плаха надежда в душата на селяка. В тучна нива, / класец