ОТЕЧЕСТВО ЛЮБЕЗНО! КАК ХУБАВО СИ ТИ!"

Човекът и родината - срещи и разминавания

Базовата концепция за родното въплъщава както възрожденски, така и модерни представи, обхваща различни измерения: природа н история, национален живот и героика, бит и народопсихология, колективни нагласи и индивидуален поглед. В текстовете на българския класик родното определя етическите и естетическите норми на българския човек, свързани със самоосъзнаването на моралния дълг и с избор на пътя към самоосъществяване. Разбирането за съдържанието на житейските жестове и усетът за красиво също произтичат от идентификацията на родното. То е осъзнавано като устойчив непроменлив свят на ценностното, но и често е представяно като пространство на прехода между различни епохи, тревожно променящ ценностните ориентации. Пространство на социални конфликти и на нравствена криза, родното е свят, с който Вазовият лирически човек остава винаги духовнс свързан, въпреки раздвоението между възхитеното превръщане на България в утопия и горчивината от разкриването на тъмните й страни.

С тези представи за нееднозначността на своето се свързва и стихотворението Отечество любезно, как хубаво си ти!" То продължава възрожденската традиция на митологизирането на България като рая на земята, но разкрива и нови измерения на отношенията между човек и родина. Реторическата стратегия на творбата се гради върху антитезата между красотата, плодородието, пищността на българската природа и нейната недооцененост от общността.

Първите три строфи са възхвала на отечеството, разгърната с обичайната за одически текст реторика - обръщения, въпроси, градация, плеонастични конструкции, хиперболизация. На принципа на контраста и антитезата четвърта и пета строфа разкриват друг поглед към прекрасната родина, изобличавайки парадокса на отчуждението от своето. Възхвалата и гневът, полемиката и сатиричното изобличение са аспекти на текста, които го свързват както с жанра на одата, така и с този на гражданската елегия.

Будителският призив на лирическия говорител внушава, че е честит този, който има такава родина, но и че е срамно, ако не го разбира, ако примитивният практицизъм прави невъзможна естетическата наслада, чистата радост и духовната връзка с отечеството. В своята средищна част - III строфа - текстът препотвърждава възрожденската митологема за българския Едем, но и променя този образ, защото природното лице е някак странно невидимо за българския човек, който сякаш сам се е прогонил от рая. Ако в миналото робството е адът, в който е поместен раят на родното, то настоящето, времето след Освобождението, очертава нов парадокс - на една друга отнетост на отечеството, на особена разлъченост на българина от своето - заради неосъзнаване и слепота за ценностното. Затова още първата строфа чрез метафориката на погледа" настоява върху преоткриването на своето и очертава границите между небето безкрайно" и земята, сбрала всички блага и дарове". Преходът от обобщението за нагледното (небе, земя) към детайлизацията на природните форми във II строфа, е демонстрация на способността да се вижда неизчер-паемостта на родното, защото се обича. Но перспективата е и обърната - опознаването, вглеждането в пейзажите, които са картинна галерия на природната одареност, е и изживяване на любовта, за която отечеството е достойно".