ЧОВЕКЪТ И РЕВОЛЮЦИЯТА В ТВОРЧЕСКАТА ВИЗИЯ НА ХРИСТО БОТЕВ

Това, което коментират творците на всички епохи, са отношенията на взаимно проникване между човека и времето.В известен смисъл, времето е сътворено от действията и мисленето на човека и от своя страна формира личността и нейния светоглед.

Така и Ботевият човек е поставен в ситуация на творене на история, сам предпоставен от ритъма на своята епоха революционния подем на народите през втората половина на XIX в.Това е личността-в-революцията водеща активен политически живот, действена и енергична натура. Самата същност на революцията, обаче, предполага изключителния стремеж да си променят светове, стереотипи, порядки.По тази причина изображението на един революционен човек е тясно обвързано с описването на неговия антипод човека извън революционния порив и идеи.В Ботевия поетически свят това е човекът, който е изпаднал във вечен летаргичен сън, неспособен на подемите и полета на духа и трябва да бъде пробуден за идеалите на революцията. Налице са два типа човешко поведение едното критерий за себедоказване, лична идентичност и щастие, другото пример за примирение, мнимо благополучие и човешко обезличаване. Адекватният за времето избор на човека според Ботевата поезия е изборът на революцията. Това е безалтернативна съдба за будния, непримиримия дух, чрез която е възможно съхраняването на националното и човешкото достойнство.

Необходимостта от революцията като принцип, осигурявящ бъдещността на живота, присъства в творчеството на Ботев в разнообразни аспекти съобразно жанра, който авторът използва за своите внушения. Поетическият изказ предполага индивидуализирането и интимизирането на взаимоотношенията човек-свят и революция. За разлика от него публицистичният текст е своеобразна пропаганда на идеята за революция и чрез ритъма на журналистическата публичност цели да достигне до всеки, за да го убеди, пробуди, промени. Различният подход всъщност води до един и същ резултат експресивност на словото, която разтърсва и сама по себе си предизвиква революция в душите. По този начин текстовете представят способността на Ботев не само да прониква в логиката на историческия процес, но и да го предизвиква, сам да участва в събитията, прокламирайки тяхната историческа значимост.

Ботевата публицистика представя българския народ на фона на цялостната човешка история, стремейки се да универсализира и да сакрализира неговия образ като образ на народ-мъченик /Народът вчера,днес,утре /, но и на мисионер /Източният въпрос лежи на плещите на българския народ/. Ботев изгражда самобитен етнически портрет на народа той е трудолюбив и талантлив, но неговите дарби не могат да се проявят поради тежкото бреме на робството. Във фейлетона Решен ли е черковният въпрос? авторът се обръща към древните архетипи и проследява цялото развитие на човечеството, изграждайки постоянни паралели с българската реалност. Подобен ефект е постигнат и в памфлета Смешен плач. Революцията е съизмерена със съзидателната, но и разрушителна мощ на Новосътворението, за да се превърне в образ-символ на духовния подем - в нова религия, изискваща герои и мъченици. Сходно развитие получава темата в стихотворението Борба , в което религията на примирението е заменена от религията на борбата.