Човекът и историята в Епопея на забравените

Цикълът от 12 стихотворения под общото заглавие Епопея на забравените , възпяващи звездните мигове и героите на най-българското време от националната история-епохата на Възраждането , заема централно място във Вазовото творчество.Неговият поетичен свят обгръща широко и обществото и историческия живот на народа , и съществуването на отделната личност. В творческите си търсения Вазов е събрал същността на своето време .Основната цел , която си поставя , е да покаже България на самата себе си и на целия свят, възхвалявайки изконното българско начало и същевременно да вдъхне на народа високи граждански и патриотични пориви и да утвърди националното му самочувствие.Като творец Иван Вазов носи и възрожден ската представа за мисията на писателя да бъде изразител на колективните бъзгледи, духовен водач на общността.Националнивт патос е не само прослава , но и самосъзнание .Поетът се превръща в един от основните създатели на новата социална митология , тъй като цикълът е пантеон на най-великите исторически събития и личности.

На първо място социалната мисия на Епопея на забравените е възкресяването на патриотичните и демократични идеали и възгледи, утвърждаване на норми за нравствено, обществено и национално поведение.Литературната история появата на цикъла със сериозните разочарования на твореца от следосвобожденската действителност.Една действителност , определена от конфликта между големите хуманистично-демократични идеали на националноосвободителната борба и буржоазно-капиталистическите начала, върху които се основава младата българска държава.Този конфликт диктува художествените търсения на писателя и обръща погледа му към възвишения образ на предшествениците му , образа на великия достоен българин и спомена за незабравими исторически събития.

Епопея на забравените е художествено отражение на исторически, духовен и нравствено-етичен живот на