Човекът и градът в поезията на Христо Смирненски, ЛИС

В диалог с Ботевата поезия, с Вазовата одическа традиция, с естетиката на символизма, с пресъздадените образи от романтизма творчеството на Христо Смирненски си извоюва своето място в българския литературен канон. Неговите произведения се вълнуват от социалния живот на градския човек.

В лириката на Смирненски градът и човекът са в постоянно единоборство. От една страна стои жестокостта и призрачното, а от друга - самотата и страданието. Бедните и онеправданите хора, станали жертви на градската немилост са силно застъпени като образи в едни от най прочутите творби на поета.

Преминали през метафизическите преживявания на Яворов и Дебелянов, прескочили бездната, героите на Смирненски се опитват да разрешат свръхземните въпроси, които никой век не разреши (Яворов, Маска). А именно присъствието на всякакви типажи в тълпата. С фигурите на цветарката и стария музикант от едноименните стихотворения е отразена градската действителност. Човекът като присъствие не е сам, но в душата му се борят мъки, които няма с кого да сподели. Шумните улици, веселите компании карат бедните хора да се чувстват още по самотни в тълпата. Героите не са назовани поименно, с което се постига типизираност, говорейки за индивидуалната личност. Малката цветарка е дете, което е оприличено на русалка, митологичното в поезията на Смирненски е основен похват, който той копира от Х. Кр. Андерсен. Изобразена по малко фантастичен начин чрез своята външност тя става обект на похотливи погледи. Достига се до момента, в който красотата продава красота. Превръща се в стока, става жертва на собствената си професия, а може би и на града, който метафорично е представен като гранит. От него блика студенината, която е толкова дълбоко затаена в камъните. Тези обстоятелства доближават хората до техните първични усещания. Човешкото умело е изместено от веселбите, в които никой не се интересува от душевността на другия.

Контрастът град човек е все така силен и в друго произведение от цикъла Децата на града Старият музикант. Там е описана зимна, мрачна картина. В недружелюбния град човекът отново стои сам на моста и чака. Смъртта лъха от всеки полъх на вятъра, дори и от струните на собствената му цигулка. Затаил дъх, старецът безпристрастно е част от публиката на цирка в големия град. Той никога няма да може да се изяви като богатите и весели хора, а завинаги ще остане в периферията, в крайните улички на демоничния град. Старецът влиза в диалог само със снежинки: шепнат му злъчни, невнятни слова/ зимните вихри студени. Единствено времето е в унисон с неговите настроения и преживявания. Намират общ език, който все повече напомня образа на Смъртта: и по цигулката старческа тя/ тегли полекичка лъка.

Цикълът Зимни вечери представя импресиите на живота. Като своите събратя по съдба цветарката и мъзикантът са устроени животите и на тези герои. Като черна гробница и тая вечер/ пуст и мрачен е градът са встъпителните думи на първата строфа. Авторът не ни оставя да си поемем дъх, съвсем в началото ни приобщава към обстановката. Не е бавно и постепенно, аналогично е с живота на хората. Тяхната мъка и болка са безконечни, те с жестока сила навлизат в ежедневието им. Въпреки че градът се разглежда като място, в което възможностите и перспективите са по големи, тук той е благосклонен само към богатите. Бедните хора нямат техния шанс и са обречени да тънат в мизерия: Завърнал се вкъщи безхлебен, / пиян пак, - бащата ругай... Човекът отново е останал незабелязан от градските възможности. Той ще остави челядта си гладна, няма право на избор. Това са шансовете, които му е предложил този необятен дом градът. Студенината се изсипва върху живеещите в него с трясък.