Елин Пелин

Чохено контошче

Едно време - кой знае кога било,

в едно село - кой знай къде било,

живял дядо с свойта баба стара

в една къща схлупена и проста.

Хранели се с леща и попара,

за двамата това било доста...

Дядо имал два воловци стари,

те му били най-верни другари.

Нивицата с тях орал си дружно,

да изкарва колко му е нужно

за две гърла жито и пшеница,

да нахрани душа, да го слуша,

баба стара да му се не кара...

Те имали и една козица

с руно бяло, човек да се чуди,

един петел - рано да ги буди,

две кокошки като две царици,

в един възел две скъпи жълтици,

едно каче солена сланина,

да им служи за цяла година...

И живели тия старци харни,

един от друг много благодарни.

Баба била весела, честита,

дядо с нея всекиму се хвалел -

на кой пита и на кой не пита.

Веднъж баба отишла на сватба,

поканена по обичай Божи.

Там видяла една булка млада,

облечена в чохено контошче,

подплатено със лисичи кожи...

От душа и баба завидяла.

Мисъл черна душа и заяла.

Върнала се замислена вкъщи,

толу ходи и току се мръщи...

Дядо гледа, па се чудом чуди:

- Бре, какви са, бабо, тез полуди,

какви ти се случиха премежди,

та навъси старите си вежди?...

- Слушай, старче - бабата отвръща, -

толкоз годин гледам тая къща,

искам сега в старост награда

да ми купиш чохено контошче,

подплатено със лисичи кожи,

да се стегна като булка млада...

- Не контошче, а кюрк до петите,

като искаш, ще да ти направя -

отговаря със готовност дядо

и радост му свето във очите, -

Какво искаш, дядо ще ти вземе,

да се сети за малдото време...

Дядо не ще баба да повтаря,