Чистият път

(Трансформиращ преразказ от името

на господин Иван Грозев)

В комисията по отокриванетопаметника на Левски в София, в която ченувах, често разговаряхме за великия проповедник на свободата.Понеже всички малко или много познаваха Апостола, разказвахме анекдоти за неговата безтрашност и смелост в най-трудните обстоятелства, за неговата съобразителност и хладнокръвие в опадностите, с които често се срещаше.Всички тези разкази, едни от други по-невероятни и изумитални, хвярляха нова светлина върху моралната сила на Васил Левски и нови багри на венца, с който този тайнствен, почти легендарен лик стои обкръжен в нашето въображение.

Сега аз - Иван Грозев ще ви разкажа за Левски по мое лично преживяване.През 1870 година тръгнах по работа от Пловдив за Карлово, от където съм родом.Още докато бях в Пловдив, бях чул обезпокояваща мълва относно Дякона.Той бил в Карлово и правителството разбрало за това, то изпротило там страшния главатар хаджи Исмаил ага с четиридесет и пет души конни войници със заповед да претърсят цяло Карлово, но да намерят и доведат Апостола, без значение жив или мъртъв.В същото време дало заповед на властите по цялата Карловска околия да бдят и бъдат нащрек.Всеки друм, всеки хан, всеки съмнителен пътник бил под надзора на заптиетата.Като знаех тези извънредно сериозни дейности на турското правителство, за да хванат апостола, аз бях твърде угрижен.Когато стигнах Средна гора и минах село Чикурлии, на отсрещния аир се виждаше шосето, а по него се показа една дружина конници.Веднага познах, че това е потерята на хаджи Исмаил ага, която се връщаше.Аз потреперих от мисълта дали не са хвана ли Левски.

Когато се доближиха, ми олекна на сърцето Дякона не беше сред тях.Хаджи Исмаил ага ме спря, защото ме познаваше, изпушихме по една цигара в незначителен разговор.Пожела ми добър път и отмина с конницата си.

Педесет крачки по-нататък видях, че се задава един конник българин.Той беше облечен в путури, с фес и държеше ниско над главата си чадър, за да му пази сянка.

Чадърат не ми позволи да видя лицето на този пътник, но това не ме интересуваше.

Когато се изравнихме, той ме поздрави по име.Извърнах се и го погледнах.С удинление и ужас познах господин Васил Левски.

Поздравихме се сърдечно, а аз започнах да му се карам зарад лудоста да пътува с потеря, да се излага всеки миг на ужастна опастност.

Моите мъмрения към Апостола нямаха край, а той ми се усмихна и каза, че не трябва да се безпокоя, защото това било най-чистият път.Аз го попитах да не се е побъркал, като му посочих конницата, която се виждаше в далечината.Той ми отговори, че като вървял след потерята бил в безопастност, защото на никой нямало даму хрумне да го заподозре така.Той ме накара да сляза от коня и да седна до него под клоните на един бряст, под който преди малко той седна.

Там Левски ми разказа подробно за опастността в която е попаднал.Много пъти за малко да го хванат.Каза ми, че бързал за Пловдив, че там го зовяло делото.

Решил, че щом потегли агата, трябва да потегли и той, иначе всяко заптие щяло да го заподозре.Аз се учудих, че Апостола е влязъл в Пловдив с Исмаил ага.Добави