Черните и белите зърна на живота в сборника Манастирската лоза

1. Основни теми и сюжети в сборника:

Първите разкази от този късен сборник, Отец Сисой и Светите застъпници, излизат 1909г. в сп. Слънчоглед. За известно време Елин Пелин изоставя замисъла си и следващите разкази излизат чак през 20те и 30те години. Като самостоятелен сборник книгата излиза 1936г. Идеята Елин Пелин черпи от книгата на Анатол Франс, Изворът на Света Клара. При Елин Пелин заглавието носи двузначно тълкуване думата манастир внушава смисли за святост, целомъдрие и усамотение, а лозата винаги е била символ на виното и оттам на греха.

Сборникът съдържа десет разказа, в които авторът поставя въпроси, вълнуващи човека от векове. Разказите са комозиционни и концепциално свързани. Първият, Отец Сисой, изпълнява ролята на рамка отецът е представен като своеобразен автор на следващите истории. Героят притежава две много важни качества - мъдрост и умението да я предава на другите. Основният конфликт, пронизващ всички творби, е конфликтът между бялото и черното зърно на раздвоенния човек, разпънат между желанията и забраните. Елин Пелин добродушно иронизира църковните норми цялата традиция и култура учат, че човек не трябва да слуша тялото си, а само Бог и така се създава един уплашен и свит в греховете си човек. Именно това се опитва да промени Елин Пелин. Той преобръща представата за това що е грях. Учи ни, че човек е най близо до Бога, когато е себе си. Сборникът обаче в никакъв случай не е назидателен. Той е художествена реабилитация на човешката сетивност и способността да се обича. За белетриста важното в живота е човек да изпитва радост от него. Той не смята, че душата може да се спаси в манастр истинското й спасение е в света сред хората. Така в Под манастирската лоза се разиграват вечните сюжети на живота, които писателят осмисля от гледната точка не на Бога, а на човека.

2. Занемелите камбани:

Повествуванието е своеобразен коментар за начините, по които човек трябва да общува с Бога. За сюжетен център е взет един от най големите християнски празници Успение Богородично денят, в който хората общуват с боговете чрез дарове и молитви. Събитията се случват в църквата. Краткият текст недвусмислено ни внушава, че за Бог няма скъпи и ефтини дарове. Санкцията се стоварва върху всеки, който преценява вместо него. Тя се появява под формата на чудо. Именно тук е кулминацията на творбата изчезването на звука, който символизира диалога между човека и Бога.

Особена роля играе образът на молещата се беднячка. Тя се превръща в символ на истинската вяра без правила и канони. Неин антипод е игуменът (Йоаким). Той познава каноните, но извършва върховния грях да решава вместо Бога. Наказанието му обаче не е жестоко, защото бързо намира истината и милостта се проявява чрез ново чудо камбаните запяват сами.

Основната идея на разказа е, че няма нужда от посредници при общуването с Бога. Той чува молешия се човек, разпознава искреността и не съди по парите. Пред Бога всички са равни.