Елин Пелин

Черни рози - Старият град

Къде е мечтаният край на щастието, земята на поезията, дето искаме да избягаме,

да се очистим от прозата на празните часове, от делничността на всеки ден, от

гнета на времето, тъй безплодно прекарано? Къде е страната на белите рози, дето

искаш да отлетиш с твоята мила? Страната на тия чудни бели рози, които погледа

и усмивката на твоята близка могат да багрят в синьо, червено, алено - във

всички цветове на възвишените чувства?

Вечно мислим за тоя край и често го търсим. Той никога не е тук, той никога не

е близко... Далече, далече е той. Може би не е и на земята... Може би той се

намира на някоя далечна планета, чийто блясък всяка нощ гори в небесните

пространства над нас.

А може би той е там, в тоя малък странен град, чието литографно изображение в

стара, бронзово боядисана рамка от години виси на стената в стаята ми.

Лутайки се да търся щастливата страна, аз често пътувам из тоя старинен град,

на който името не знам. Там наблизо плиска старо море, със зеленясали скалисти

брегове, на които аз почивам, любувайки се на единствената самотна чайка, която

тъжно се люлее на вълните...

Зеленясалите води на широк канал стоят неподвижни. В техните помътени води не

се отражава нищо освен сивото намръщено небе, далечните хоризонти на което

гледат с някакво вкаменено учудване.

Пред къщите на канала стоят завързани стари, боядисани в кирпична боя лодки. Те

са неподвижни и никого не чакат. Защото в тоя странен град изглежда, че няма

хора. Отчаяни от чакане, отегчените лодкари са избягали кой знае де. Само

голяма широкопола шапка се сивее забравена в една мъничка гондола.

Странно гледат старите изкривени къщи, над които се вдигат две сиви кули без

стража и без блясък на оръжие в техните мъртви бойници.

По тесните улици и по широките стълби се не мярка никакъв човек. От прозорците

не наднича нито едно женско лице. Пред желязна заключена врата стои подхвърлен

букет от свежи цветя. Кога ще излезе прекрасната девойка да го вземе?