Елин Пелин

Черни рози - Орисници

Тъмна е нощта, унило вятърът пищи и бие с жълти листа по прозореца. В полето

куче вие зловещо. Глас някой стене в нощта. Старата върба плачевно скърча в

двора.

Вратата на стаята ми полека се отвори. Влязоха една по една две беззъби, грозни

баби, а след тях - младо хубаво момиче с венец от увехнали полски цветя. И

трите бяха облечени в дълги бели ризи. Влязоха и седнаха зад вратата една до

друга.

- Ние сме орисниците - каза едната.

- Какво търсите тук? - рекох им аз. - Нима, когато съм роден, вие не сте

прокобили над люлката съдбата ми? Вие, зли жени!

Бабите злорадо се засмяха. Момичето огорчено наведе очите си.

- Синко, не сърди се - започна другата. - Всичката ти злочестина е прокобена от

това младо момиче, което върви с нас. То се смили над тебе и съзна, че е

постъпило жестоко...

- Значи, тя иде да иска извинение?

- Не, тя ти носи утешение.

Младото момиче стана смутено и развълнувано.

- Ние дойдохме при теб - рече то, - за да ти кажа тия думи: страданието

възвишава духа.

Трите орисници излязоха тихо, както бяха влезли.

- Утешавайте другиго с тия приказки - извиках възмутен след тях. - Аз познавам

добре страданието. То вдига високо духа, като го тегли с въже за шията!

Глас някой отново простена в нощта.