Елин Пелин

Черни рози - Лято

Свърши се празникът на цветята, на очакванията и надеждите. Коса мина по

ливадите, миризливата детелина лежи мъртва и адско слънце немилостиво я суши.

Плешивите петна по Балкана посивяха, горите глъхнат омърлушени. Кукувицата

мълчаливо се вайка из тях и нерадостните й мисли пълнят усоите. Злорадо кряска

сойката, подсмива се и вика:

- Ха, видяхте ли!

Над полето трепери мараня като в пещ. Тежка задуха и ленива тишина цари навред.

По нивите се виждат работници, накацали като странни едри птици. Те работят

мълчаливо и отдалече изглеждат неподвижни, сковани на мястото си от горещина.

През сред полето се простира широко, бяло, нажежено шосе. То е безлюдно.

Старите върби, които се редят от двете му страни, са посивели от прах,

зажаднели за влага, омърлушени и унили като войници, връщайки се от тежък

поход. Там се издига отведнаж тънка, висока вихрушка, прилична на жена с дете

на ръце, сви се бързо и бавно-бавно изчезна из нивите.

Задухата натежа. Някъде из нивите избухна като пламък висок, дружен момински

смях и млъкна.

Къде си весела, цъфтяща, усмихната пролет? Твоите изобилни надежди растяха в

душите заедно с първата трева и небето ги поливаше с вяра! Къде е жаждата за

обновление, с която първото дихание на пролетта бе изпълнило света! Сбъднаха ли

се малките и големи въжделения на хиляди влюбени сърца, които чакаха нощите и

славеите на май? Що стана с искрите, които пролетта запали, що стана с

подарените цветя, с венците, с аромата на розите? Къде са малките птиченца,

които се измътиха в скритите гнезда. Родителите им не дружат вече, хвъркат

самички и не се търсят.

Задуха. Никой нищо не чака за душата си. Пресита. Зреят, презряват плодовете,

окапват и угниват.

Утре ще духне есента - студена, въздържана, разумна, посрещана без възторзи.

Защото лятото ги изгори всичките.