Елин Пелин

Черни рози - Кукумявка

На народните учители

Благо пролетно слънце пече над село. Всичко живо се е размърдало. В разградения

училищен двор, обраснал с бурен и коприва, играят моите немирни ученици.

Училището е накривило комин, като ергенин шапката си, и самодоволно се е

припекло на слънцето. По тревясалите керемиди на покрива му една селска коза

богобоязливо си пасе.

Да ти е мило и драго да гледаш...

Но ето че от незнайно място върху кривия училищен комин кацна и се обади

зловеща кукумявка.

- Проклятие!

- Кукумяу! Ку-ку-мя-у!

- Кажи, зловеща птицо нощна, мракът ли те изпрати всред бял ден, злини да ми

прокобиш? - извиках възмутен.

- Кукумяу!

- Запустение на бедното училище ли, или моето нещастие вещаеш?

- Кукумяу!

- Мрачна птицо, със зелени, пъклени очи! Що искаш да кажеш? На народната

просвета ли се подсмиваш, или на мене, що си заложих младините да гния тук?

- Кукумяу!

Проклета да си ти, кажи, защо си пратена тук? Печална новина ли да ми обадиш,

че бъднина ме не чака никаква и че тук, в праха училищен, ще мра полека-лека,

забравен, изоставен?

- Кукумяу!

- Иди си, проклета птицо на мрака!

Тя шумно отлетя и ме изгледа презрително със зелените си очи.

- Къде отиваш ти, любителко на тъмнината? - викнах след нея. - нима ще обиколиш

моите братя по борба, по идея и по страдания, все таз зловеща песен да им пееш?

- Кукумяу! - отговори тя.