Елин Пелин

Черни рози - Кошмар

Адско слънце пече над широкото поле. Там морни работници, пръснати из златните

ниви, усилено жънат. Кървав пот капе от челата им и прави червени дири по

бодливото стърнище. Нейде екват дружни момински гласове и над полето, като тих

ек от медни звънци, се залюлява тъжна песен, тъй тъжна, че ти се струва да е

надгробен припев.

Из пътя между нивите бавно отива към гробищата малко, бедно погребално шествие.

Пред него върви шишкав поп и пее провлечено, монотонно и безучастно с дрезгавия

си глас. След него четирима боси и гологлави селяци, със сърпове, закачени на

пояс, носят ковчега с мъртвеца. Две крачки след тях върви самичка млада,

изпита, но красива мома, с големи насълзени очи, съсипана от скръб, цяла

облечена в черни дрехи.

И никой друг.

Шествието върви бавно. Попът все тъй безучастно и монотонно пее тъжна

погребална песен. Босите крака на носачите ровят дребния пясък из пътя и вдигат

облак от златен прах.

Песните в порето замлъкват.

Жътварите около пътя прекъсват работата си, изправят се, кръстят се и дълго и

тъжно гледат печалното шествие.

- Кой е починал, братя? - питам аз.

- Ти, ти, учителю!

Студени тръпки побиват тялото ми.

- А коя е тая нажалена мома, която ме придружава с плач?

- Твоята несрета, учителю...

Едничка тя - моята несрета - ме придружаваше до гроба.