Елин Пелин

Черни рози - Анемичната книга

Когато и да мина покрай книжарницата, не мога да не забележа как тъжно ме гледа

от прозорците една книжка с тънки жълти корици, които от ден на ден все повече

и повече побледняват, сякаш някой червей гризе сърцето и.

Спирам се понякога и дълго гледам нейното анемично лице, по което не личат вече

ни букви, ни име, и скръб пьлни душата ми.

Бедната книжка!

Често се питам, умряла ли е, или умира. Какво се крие под тия бледи,

безжизнени, безименни корици? Дали тъгата и радостта на млад незнаен поет? Дали

печалната история на някой отдавна преживян живот? Дали тънка философска

усмивка лукаво и примамливо се е скрила между тия увехнали страници, или някоя

велика идея скромничи там?

Около тая печална книжка надменно лежат дебели томове, спокойни и бездушни като

някакви дебели жени. Чета: "Буквата Ъ като най-силен аргумент на нашите

патриотически искания" от професор еди-кой си. Спокоен дебел том. А пък този

"Ъ" в заглавието тъй надменно, гордо и наежено гледа, сякаш иска да се търколи

въз тебе и да рече "бау" - да те подплаши.

По-нататък тежко лежи друг по-дебел том с научното заглавие: "Как да правим

петмез от тикви" - реферат, четен два пъти в икономическото и в

природоизпитателното дружество, от някакъв си доктор по медицината. Книга

солидна, здрава и с благороден характер.

До нея спокойно и непробудно спят изданията на Книжовното дружество и сънуват

нови хонорари. Отстрани висят като откъснати уши юбилейните сборници, издадени

в чест на толкова заслужили хора, и си пьчат гърдите за ордени.

Гледам всички тия самосьзнателни книги и книжлета и сърцето ми се свива от жал

за тая бедна анемична книга, останала почти без име, забравена и отритната.

- Защо си толкоз тъжна и толкоз бледна, малка книжке? - запитах я веднаж с

участие.

Тя заклати печално безкръвните си листа и сякаш заплака. После горестно ми

заразправя своите болки.