ЦЕНЗУРАТА ВЪРХУ КНИГАТА

Алберт Бенбасат

web | Култура и критика. Ч. IV

През 50-те години на ХХ в. романът Лолита на Владимир Набоков е забранен във Великобритания и обявен за безнравствен в САЩ. Дори когато става световен бестселър, редица американски книжарници и библиотеки отказват разпространяването му, а в медиите текат дебати дали литературната интерпретация на педофилията руши моралните норми (вж. Набоков 1991: 359). По същото време в страните от соцлагера, и в частност България, за този роман не се знае нищо (или почти нищо). Тоест, въпросът дали да бъде издаван и разпространяван въобще не се поставя. Творбата просто отсъства от публичното пространство.

Случаят съвсем не е изолиран. Както за Лолита, така и за романите на Джордж Оруел и Артур Кьостлер, а и за редица още факти в световния социокултурен живот, у нас е налице информационен вакуум. От друга страна, съществува официална забрана и наказателна отговорност за разпространение на вредна литература - едно понятие, зад което се крие твърде широка и не особено ясна смисловост. И това означава, че вредна може да бъде всяка литература (по-широко погледнато информация), която е чужда на (или критична към) комунистическата догматика. Към нея освен политическата, се причислява и всякака друга, засягаща проблеми от различно естество: нравствени, религиозни, научни, естетически, социални, битови, сексуални, психо-соматични...

Това, разбира се, е цензура. Според най-разпространеното определение тя представлява контрол върху достъпа до информация във всичките й - изброени по-горе - аспекти. С други думи, цензурата е ограничаване на свободата на словото (а в по-ново време и образа) посредством явни и скрити забрани, респективно наказателни санкции. От древността до наши дни различните й проявления са наименувани като религиозна, военна, административна (например държавната и военната тайна) и политическа (в частност идеологическа) цензура.

Информацията е форма за упражняване на власт - откъдето и определението на медиите като четвъртата власт. В предгутенберговата епоха я олицетворява манускриптът. Да, манускриптът е власт - и това не е само метафора в стил Умберто Еко. Неговата уникалност, което значи едновременно и единственост, и висока материална стойност, и недостъпност за всеобща консумация, го прави некомуникативен. Което пък лишава средностатистическия човек от информация във всички сфери от битието на социума. Сиреч, без да има вина (признат e отдавна за културна ценност!), манускриптът превръща информацията в достояние на богоизбрания елит, позволява на малцинството да упражнява диктат над мнозинството, да го държи в подчинение. Оригиналът, манускриптът, уникатът - това е криптоинформация, т.е. информация в латентен вид, докато тиражният печатен продукт е активирана информация; тя е достъпна практически за всеки