БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ

1. Граници на Възраждането

Трудно е да се определи кога започва и кога свършва една историческа епоха. Ренесансът на другите западноевропейски народи трае само един век шестнадесети.

Под ренесанс се разбира само духовнота възраждане в областта на литература, наука, изкуства, етика и възпитание, а не политическото и религиозно възкресение.

Нашето Възраждане започва през 1762 г., когато Паисий слага точка на История славеноболгарская. До не много отдавна обаче не само историческото значение на Паисий не се е знаело, но даже името му не се е споменавало.

Васил Априлов не осъзнава значението на Паисий. Той изпраща на Венелин един препис от Паисиевата история (Дряновския). Знае се, че Априлов имал още един препис Жеравненския. При това той не свързва още името на Паисий с началото на нашето Възраждане.

Раковски също познава историята по Жеравненския препис, но и той не разбира, че именно тя поставя началото на Българското възраждане.

Едва през 1871 г. М. Дринов в края на своята статия Отец Паисий, неговото време, неговата история и учениците муза първи път поставя въпроса дали не трябва началата на нашето Възраждане да се отнесат с 60-70 г. по-рано от приетото. Възгледът на Дринов си пробива път и в научната, и в учебната литература.

Ако началата на нашето духовно възраждане са днес установени и годината 1762 е общоприета начална дата в тоя процес, не е така с не по-малко важния в научно отношение въпрос кога приблизително завършва епохата на Възраждането и колко време е траела тя.

Главната цел на нашето Възраждане още според Паисий е духовно-религиозната еманципация на българския народ. Според