БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК - ОПАЗЕНА НАЦИОНАЛНА СВЕТИНЯ


Лириката на Иван Вазов е винаги дълбоко лично преживяване на преломни мигове от историята на българския народ. Неговата душа събира отзвука на колективни чувства и настроения. В нея отеква гласът на времето. Раждат се стихове, за които самият поет споделя: те жив са отклик на народа. Поетичното съдържание на Вазовото слово е обществено ангажирано. Личното и интимното отстъпва пред колективно народното. Историята се съпреживява отново, но винаги от позициите на цял народ. Затова и патосът в лириката на Иван Вазов е вътрешно мащабен, националноисторически. Не своята душа, а всенародният устрем към съдбовни исторически събития изповядва в пламенните си стихове поетът. Той е Винаги част от духа на Времето, сякаш става лирически говорител на епохата. А за Вазов тя е контрастно разделена на светъл героизъм, останал в миналото, и тъмни времена на национален срам. Освобождението на България през 1878 г. е духовната граница на времето В лириката му. Това паметно историческо събитие е национален връх в духовните устреми на Възраждането и начало на тъмния Вазов срам от следосвобожденските нрави на българина, който забравя извоюваната с толкова много свидни жертви свобода и дори започва да предава националните интереси. Потресен от тези, които се срамуват, че са българи, Вазов излива своята душа в защита на българската реч, като написва стихотворението Българският език. Поетът обръща поглед към преживяното от народа. Това е миналото на българската душевност, опазена в езика на дедите. Той е мисловно богатство - национална светиня - и за съвременниците на Вазов. Основна художествена цел на поетичното внушение е вътрешната свята потребност от роден език. Поетично-то обръщение към българския език е адресирано към националното съзнание на следосвобожденския българин:

Език свещен на моите деди,
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не - за ядове отровни.

Вътрешната сила на стиха говори за овладяна патетика на патриотичното чувство. Обичта на поета към родния език не помръква, независимо от хулите срещу него. Вазов защитава неговата българска същност. Опазена, тя е залог за националното бъдеще. В българския език, независимо от времето и епохата, звучи гласът на тая, дето ни роди за радост не - за ядове отровни. Това е гласът на майка България, гласът на родния език. Поетът възкресява традициите на възрожденската поезия. И цялата сила на една горда епоха дава глас на неговите стихове. В тях ечат стонове вековни. Те са отроненият звук на мъката, прозвучал във времето и отекнал в стиховете на поета. Вазов превръща родния език в една от опазените национални светини на българския дух. Топ се прекланя пред светлите духовни струи на родното, изпълнили с мощ и красота звука на българското слово. В душата на поета звучи най-прекрасната музика от звуци сладки. Той единствен се докосва до духовното битие на родния език, останало непознато за отцеругателите:

Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твоите звуци сладки?

Поетичната риторика не само крие отговорите на зададените въпроси, но играе ролята на лирична апология на родния език. Вазов води дискусия в защита на родното, събрано в скритата мелодья на звуци сладки. Духовната повеля на дедите е опазена в езика, наследен от тях. Единствено те - отминалите поколения - могат да споделят позицията на поета към родното, да разберат неговото пристрастие към всичко българско и родно, оказало се този път българският език. Чрез изповяданото в стих, Вазов защитава българската принадлежност на духа си, очертава красивата естетическа мощ на българското слово, извайва духовния обем на българската мисъл:

Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива...
От руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?