СТИХОТВОРЕНИЕТО БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК-

АПОЛОГИЯ НА РОДНОТО СЛОВО

УВОД:

Стихотворението Българският език е поетичен израз на съкровените чувства на Иван Вазов към родната реч. Написано по повод негативното отношение към българският език то предизвиква гордост и възхищение у всеки родолюбив българин.

ТЕЗА:

С възрожденски плам българският народ постига свободата си. Но и след освобождението се явява необходимост от зашита и прослава на българското, от уроци по родолюбие, които да крепят националното самочувствие и чертаят пътя към достойното бъдеще. Страстно и всеотдайно Иван Вазов изпълнява мисията си на творец, когато се охулва миналото и отричат народните ценности. Без да поучава и назидава поетът разкрива святостта и красотата на българския език, изразява своя гряв и възмущение срещу неговите клеветници. С ненадминато майсторство, чрез художествените изразни средства характерни за одата, творецът създава стихотворение апология на българския език.

ДОКАЗАТЕЛСТВО:

Завладяващото одично начало на творбата разкрива силната любов и върховно преклонение на поета към родния език. Това чувство е подчертано както от градацията на анафоричното повторение език, така и от инверсията език свещен. Категорично заявената принадлежност на лирическия говорител към народа чрез притежателното местоимение моите внушава идеята за непреходността и вечността на езика завещан от предците. За българите езикът е свещен, защото е символ на родното, а натрупването на съществителни имена в градация мъки, стонове, ядове доказва неотделимостта му от трагичната участ на народа. Езикът е съхранил българщината през вековете на изпитания, на него е написана хилядолетната ни история. За лирическия герой словото не е само съкровена връзка с миналото, но и част от най-скъпото за всеки човек. Поетичната метафора тая, дето ни роди внушава синовното преклонение на Вазов и подчертава свещеното единство мужду майчения език и националното самосъзнание.

В края на първата строфа, чрез контраста радост-ядове, поетът разкрива противоречивите чувства на лирическия герой към родното слово. Тавталогията ядове отровни внушава болката му от обругаването на езика, която прераства в гняв и изобличение на несправедливите обвинения. За да защити духовната крепост на българщината, лирическият говорител влиза в полемика с клеветниците и хулителите на българският език. Във втората и третата строфа, със силата на собственото си слово апологетът изгражда най-красивата характеристика на българския език в поетична форма. Гордостта и възторгът от красотата на словото се сблъскват с гнева и болката на поета от обругаването му. Изградената опозиция чрез епитета- метафора звуци сладки и инверсиите език прекрасен, хули гадки разгръща идеята за високата естетическа стойност на езика и оскърбителното му отричане. На несправедливите упреци лирическият герой противопоставя мелодичността и изразителността на езика. Обругаването на родното слово е затворило пътя на българина към красотата. Той не може да я почувства, да я изрази. Воден от искренното си родолюбие Вазов не съди невежеството му, а отправя страстен призив за осъзнаване прелестта на езика. Одухотвореният образ на българското слово и реторичните въпроси разкриват възторга и наранената национална гордост на лирическия герой. Любовта и преклонението му към святостта и красотата на българският език достига своя апотеоз /кулминация/ в третата строфа на одата. Натрупването на съществителни имена в градация мощ,хубост, разкош, разкриват изключителните качества на българското слово. Изразителните инверсии и метафори речта ти гъвкава звънлива,руйни тонове,