Българският език

Написано през 1883г.по конкретен повод-отговор на поета към единодушните тогава твърдения за грубост и немузикалност на езика ни,стихотворението''Българския език''се вписва в цялостната Вазова концепция по утварждаване на националния идеал.Езикът е въвлечен в общата следосвобожденска социална и културна апатия,усъмняването и отричането му са част от тогавашната бездуховност.Стохотворението обаче не просто излага една контра аргументативна верига срещу хулещите езика,но самата негова художествена структура утвърждава високата ценностна система на българския език.История,музика и риторика са привлечени в тези осем четиристишия,за да докажат свещеноста на езика и заедно с това да осигурят на рода ни национално самосъзнание и място по света.
Историята помни годините непосредствено след Освобождението като време на нравствена безпътица в страната ни.Причината за това се корени в погрешно усвоената от част от народа ни свобода.Определени прослойки бързо забравят високите ценности от предосвобожденското време,когато общата национална цел е борбата за свобода,и бързо започват да търсят само собствената си изгода от новата ситуация.Идеалите са подменени.Дошло е време,когато парите,беззаконието и безсъвестността са станали кумири.Българското като свята същност не се зачита,то се охулва и погазва.Част от такъв контекст стават и нападките срещу българския език от хора в страната ни,чуждопоклонници,които го обавяват за немузикален и груб.Поставяйки езика под съмнение,те всъщност се усъмняват цялостно в ценностите на отечеството.Всъщност подобна ситуация,в която езикът ни е отричан като равен на другите европейски езици например ,не е нова в историята ни.Още през Върраждането съществуват подобни настроения,но цялата възрожденска поезия се изгражда тъкмо в тхен противовес.Самото писане на стихове тогава става акт на високо бранене идеалите на родината.То се извършва като защита на българското.Жестът на Вазов с написването на стихотворението''Българския език'' има подобна задача-да утвърди стойностите на езика ни,неговата музикалност,а с това да го покаже като свещен.Но задачата на Вазов далеч надхвърля задачите на възроцденските му предходници.За разлика от тях народният поет вижда в езика събрани всички начини,по които родното само изразява себе си и се превръща в национален идеал.В езика са съхранени историята на земята ни и паметта за българската свята майка.
Част от редицата на българските ценности-изтория,природа,национален пантеон на героите-е и самоият език.Затова още с първия си стих творбата заявява категорична позиция в определянето мутой страстно е назован-''свещен'' .Лирическият говорител сякаш застава на една граница,която разделя сакралното от профанно,духовно от бездуховно.Тъкмо тази граница между хулещи и хулени,предатели и радетели на родното,помнещи и забравили националния идеал от близкото минало.Оттук се проправя пътят на езика все нагоре в зоните на високото и святото,а всичко,което му противостои,е сякаш самото то охулено и безвъзмездно заточено в полето на глупостта и покварата.Първото четиристишие вивежда темата за разединеното национално пространство,в което радост и позор,срам и слава винаги вървят ръка за ръка:
Език свещен на моите деди,