"Българският Едип" от Златомир Златанов

Това е едно от седемте есета на Златомир Златанов в сборника ПРОТОКОЛИ ЗА ДРУГИЯ. (Изд. Балкани, 2001) Изданието е спечелило конкурс на Националния Център за Книгата.
Не търсете тази книга по книжарниците. Няма да я намерите. Книгоразпростанение се грижи някои книги да не се разпространяват.

И все пак малко прекалява Зл Златанов с опасението за вноса на трансцендентност. Съвсем неизкушена от теориите за шизоанализа и свободна от страха, че е неавтентична , моята героиня Фани безпогрешно си изработва Тяло без Органи и се съпротивлява на всички опити да бъде едипализирана, при това доста ефективно. И не защото се стреми към трансцендентност, а просто защото й се налага.
С други думи: ситуацията навсякъде е постмодерна и страхът от неавтентичност според мен е напразен.
Р.Маркова

БЪЛГАРСКИЯТ ЕДИП

Неопределеността ни измъчва, а тъкмо това е Битието разкритост на неопределеността, в която се опитваме да чертаем проекти. Първо трябва да съставим някаква погрешна картина, за да започнем да мечтаем за измъкване. Тъкмо защото бива изказван, светът е сгрешен. Няма реалност, но е. Бог го няма, но е. Езикът обещава с неясен перформативен акт. Идеята за благото е равносилна на Времето. Слънцето е Времето, но ние обитаваме неавтентичните времена на пещерата, драскаме с някакви чертички по стените: "Искам да бъда свободен! Свободен съм!" Но всъщност сме отрязани и кастрирани и само така усещаме раната на свободата.

Принципът на реалността е изтъкан от фантазми. Ние възприемаме света опосредено, като сенки. Публичността е изкуствено осветление, което потапя нещата в мрак. Балканските народи вярваха в референциалната илюзия за могъщата система, за твърдата ръка на Сталин, за един еднозначен пропаганден проект. Какво се случи? Какви крушения и какви събития, и възможно ли е да бъдат сведени те до изказ, до език?

Какво писане, след като в него изначало са вложени повторениего, цензурата и Смъртта? Писане винаги под угрозата на фалшификацията и лъжата, изписване на була и превръзки, на падащи и вдигащи се завеси, зад които тайната се състои в това, че може би няма никаква тайна... Писането като полилог на неопределимостта, на отказаното раболепие пред жанра, песента на началото, опазвано чисто в отпочванията; встъпление, осъдено само на първата стъпка. Писането като шизофренична машина за измъкване от контекста. Писането като самореференциална илюзия, която повтаря несъзнавано структурата на описваните обекти и така блокира в дабъл байнд, в натрапливото повторение, Wiederholungszwang-а на Фройд.

Търсех връзката между делириума на моето писателско писане и делириума на тълпите, излезли по улиците на София след рухването на комунизма. Обществените