Гео Милев

"Български балади" от Теодор Траянов

След дълго мълчание Траянов отново се явява сред попрището на българската

литература. Неговите първи стихотворения, хвърлени в голяма маса посред

безцветието на българската поезия отпреди 10-15 години, произведоха на времето

си един необикновен шум и смущение, нещо като малка литературна революция.

Защото първите стихотворения на Траянова (пръснати в списания - "Художник",

"Наблюдател", - след това циклите "Песни на песните", 1907 "Regina Mortua",

1909, и "Химни и балади", 1912), имаха една съвсем нова за българската

литература форма, форма, която искаше да скъса силом с всички обичайни дотогава

форми на литературната традиция у нас. Помни се добре: така наречената критика,

сборът от всички огранпчени духове, които смятат за "поезия" всяко обикновено

нижене на стихове, бяха неприятно изненадани, макар че не разбираха нищо от

това, което Траянов даваше като поетическо дело; именно за това, че не

разбираха нищо - провъзгласиха поезията на Траянова за "неразбираема", "тъмна",

"празна". Така наречената критика биеше ужасна тревога, като отричаше всецяло

всеки поетически талант у Траянова.

Но каква беше тази нова поезия? Това, което предизвика недоумението и

отрицанието на тогавашната критика, беше преди всичко новата вътрешна форма,

новият вътрешен строеж на Траяновите стихотворения. Този н о в вътрешен строеж

на Траяновата поезия почиваше върху основите на символистичната естетика (нека

обаче разбираме думата "символизъм" не толкова като име на литературна школа,

оная, която изникна и се разви във Франция в края на миналото столетие, колкото

като естетическа идеология, възможна всякъде и всякога). Символичният строеж на

Траяновата поезия - това значи, че поетът диреше израз на своята душа (душа

значи вътрешен живот) чрез асоциативната потенциалност на поетическите образи,

т. е. - че той не даваше свой вътрешен живот със средствата на научния

психологически анализ, а със средствата на поетическия синтез - синтез в

образи. Не ще ли бъде излишно да повтарям, че символичната поезия, давайки

пълен простор на образите, е безспорно поезия, истинска и естествена тъкмо по

силага на това.че тя се отказва от психологическия анализ на вътрешния живот

(анализ, присъщ на науката и на тъй наречения "психологически роман", но не и

на изкуството) и устремява своите творчески намерения към синтеза в образи? А