Българската литература след Освобождението

1. Културни институции:

След 1878г. започва да се изгражда българската държавност. На мястото на институциите на Османската империя се градят нови български: Народно събрание (парламент), Конституция, княз и др. В областта на културата се забелязва значителен подем. Създава се първото българско висше училище СЕУ 1878г. Две години по късно се създава второто 1890г. Рисувателно Висше Училище. София и Пловдив се очертават като най големите културни центрове. Започва усилена издателска дейност (първият голям български издател е Христо Г. Данов). Развива се периодичният печат: сп. Наука и сп. Зора Иван Вазов, сп. Труд Цани Гинчев, сп. Български преглед Иван Шишманов, сп. Мисъл д р Кръстю Кръстев.

2. Развитието на литературата:

През този период се появяват нови литературни жанрове. Свързващо звено между тях и възрожденците е Иван Вазов. Други значителни фигури от този период са: Захари Стоянов, Стоян Заимов, Константин Величков, които творят в областта на мемоарите.

В областта на белетристиката (разкази, повести и новели) се утвърждават Тодор Влайков и Михалаки Георгиев (селска проза), Алеко Константинов, Цанко Церковски и Стоян Михайловски (басня).

В областта на Лириката постиженията са най големи: Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Кирил Христов и Димчо Дебелянов са едно от най силните поетически поколения у нас.

Развитието на литературата изисква появата на литературна критика. Новите български критици имат изключително литературни познания, защото са завършили в чужбина (д р Кръстю Кръстев и Димитър Димитров).

3. Основни проблеми в литературата след Освобождението:

• За съдбата на нацията и формирането на родното (стихотворението Де е България Иван Вазов);

• За социалната справедливост;

• За устройството на новото общество;

Освобождението далеч не решава всички проблеми. След изчезването на възрожденските ценности настъпва ценностен хаос. Алтернативи се търсят в природата, в истинското минало и дори в сплотяващата сила на войните.

Печалбарските и политическите страсти стават основни теми в литературата. Възниква образът на големия град, който обаче е описа като лошото място. Моралната система на патриархалното българско семейство започва да се разпада. Настъпва нравствена криза и деградация. Литературата става инструмент за социалната критика. Появяват се така наречените писатели народници, които се опитват да защитят народа и да запазят неговите традиционни добродетели по пътя на просветата и науката. Такива са Иван Вазов, Тодор Влайков и Михалаки Георгиев.

През 90те години на 19в. се забелязват първите социалистически тенденции в литературата Георги Кирков, младият Яворов, Антон Страшимиров, Петко Тодоров и др. Повечето от тях бързо се отказват от социалистическите идеи и тръгват по различни естетически пътища.