Българската литература през XX век

Никакво преломно историческо събитие няма в България на границата между ХIХ и ХХ в. Но именно в това сравнително спокойно време на краткотрайната българска буржоазна belle Оpoque, когато вече са отшумели Освобождението, Съединението и Сръбско-българската война, а до новата вълна от войни и революции, от национални подеми и катастрофи има повече от десетилетие, на литературата е съдено да осъществи голям коренен поврат, много по-значим като културен прелом от настъпилите по-рано (1878 г.) и по-късно (191419181923).

В епохата на Възраждането (17621870) и до края на ХIХ в. българската литература вече е положила своите основи като жанрово-стилова система от новоевропейски тип (различен от средновековния, все по-секуларизиран), създала е своя традиция, натрупала е класически ценности с писателското дело на творци като П. Р. Славейков, Л. Каравелов и Хр. Ботев. Формиран от идеалите на Възраждането, до края на ХIХ век извисява исполинската си фигура Иван Вазов (18501921), създал огромно по обем, жанрово и тематично многообразно творчество (само по себе си цяла литература) с шедьоври във всички жанрове. В началото на ХХ век, отвратен от покварата на политическите нрави, Вазов бяга в историята, търсейки корените на националния исторически трагизъм, или (не без влияние на модерните, с които е в разпра) се отдава на интимни лирически спомени. Преживял и покрусата от националните катастрофи след войните, жизненият родолюбец Вазов ще остави като последен завет на бъдещите поколения своята надежда за България Не ще загине!.

Но в началото на века възрожденската и вазовската традиция вече се възприемат като овехтели от младите литературни поколения; творци, формирани от други културни идеали и нови художествени норми, чувстват необходимостта от създаване на нова, модерна литература. И този голям поврат е осъществен и олицетворен от най-значимата формация в българската култура, обединена около сп. Мисъл (18921907) и известна като Кръга Мисъл.

Макар че тази промяна е формулирана като генерационен сблъсък (Млади и стари се нарича една от програмните книги на новото художествено движение, написана от редактора на Мисъл и най-значим критик на модерното направление д-р Кръстьо Кръстев), не тази смяна на писателски поколения е най-важното. Нито само това, че младите писатели вече създават литература, силно повлияна от модерните духовни веяния в европейската култура, и подготвят почвата (П. П. Славейков) или сами стават родоначалници (П. К. Яворов) на модернистична литература.

Чрез смяната на водещите литературни поколения и поетики се осъществява далеч по-значим цивилизационен и културен поврат, който обяснява и много от предходните и от последвалите движения, тенденции и феномени не само в българската култура, но и в обществения и политическия живот.

Какъв е този поврат?

Българското (както и на други балкански и славянски народи) възраждане не е просто закъснял (поради робството) Ренесанс (Rinascimento). То не е хронологически по-късен Ренесанс, а типологически друг исторически процес, съответен повече на онова, което се нарича Risorgimento. То е национално възраждане, обществено и културно движение на пробуждане и формиране на национално съзнание, чийто инструмент и едновременно резултат е създаването на национална култура, в която първостепенна роля играе изкуството на словото (тъй като езикът е един от основните конституенти на нацията). Борбата за национално пробуждане и освобождение дава основната характеристика на процеса на национално възраждане, тя определя и неговия етноцентричен характер като основа и на формираната през този период литература за разлика от антропоцентричния характер на европейските литератури след Ренесанса. Не че в Българското възраждане липсват ренесансово-хуманистични тенденции (в литературата те присъстват от Житието на Софроний до Изворът на Белоногата на П. Р. Славейков), но те са силно потиснати от доминацията на етноцентрични ценности. Тази хуманистична недостатъчност в националното обществено и културно развитие, която кара Ботев и П. Р. Славейков да наричат българския народ мърша, стадо и робско племе, е остро усетена от най-значимите писатели на новите поколения, навлезли в българската литература в края на ХIХ и в началото на ХХ в. тя може да