БЪЛГАРИЯ СЕГА ЦЯЛА

НАЗЕ ГЛЕДА

За Иван Вазов родолюбието е сред най-висшите нравствени добродетели. Със стихосбирката Епопея на забравените поетът сътворява словесен паметник на героите от национално-освободителните борби, превърнати в забравени от новото освобожденско време. Последната ода от стихосбирката е тържествена възхвала на защитниците на легендарния връх Шипка, които успяват да устоят на атаките на враговете и да докажат величието на българския дух.

Поетът избира един действителен епизод от недалечното ни минало като доказателство, че българският народ е заслужил свободата си с много жертви и пролята кръв. Той изгражда поетичния образ на опълченците, заявили своята жертвена готовност да загинат в името на свободата и да изтрият срама и позора от петвековното робство. Чрез героичния си подвиг шепата храбреци показват на цяла вселена как един народ от роб се превръща в герой. В решителния драматичен момент на неравния сблъсък всеки от опълченците черпи вдъхновение от мисълта, че майката родина, целият народ, тръпнат в очакване на свободата.

Стихотворението е изградено от три композиционни цялости лирически увод, същинска част и епилог. В лирическият увод поетът влиза в спор с противниците на народа и историята ни. Срещу техните твърдения, че сме народ, който има позорно минало и че с нищо не сме заслужили свободата си, той заявява своята теза за правото ни на национална гордост и за оценките на историята, които не винаги са обективни. Влизайки в полемика с враговете ни, поетът търси нравствения смисъл на понятията срам, позор, слава и гордост. В първата подчаст той припомня клеветите и в мъчителното им изброяване се долавя неговата родолюбива болка и обида. Многократно употребеното анафорично повторение нека създава усещане, че той се съгласява с оценките на исторьята, века. Наистина страданията са оставили дълбоки трагични следи в нашата душевност, на народа ни е оцелявал с цената на много