България и светът, ние и другите в творчеството на Алеко Константинов

/курсова работа/

Чувството за национална идентичност е нещо като изкуствено създаден имунитет, който е достояние на всеки човек, независимо от държавата, към която принадлежи. И в този аспект, българите по нищо не се различават, нито отстъпват на другите нации. Измеренията на чувството за отношенията към другите на българина обаче са твърде нехомогенни и разнопосочни. Част от нацията се прекланя пред достиженията на чуждите култури, /или псевдокултури/, друга част отрича изцяло останалия свят и неговите културни или национални богатства. Или просто не се интересува от тях

Срещата на българина с чуждия свят е проблемен център на националната литература. Съизмерването наше-чуждо е похват за нравствено представяне на българското още в първата възрожденска творба История славянобългарска. В нея Паисий поставя родните ценности високо над чуждите. Тази линия на патриотична идеализация продължава след Освобождението Вазов. Той не търси различието, тъждеството между националните и световните героически достижения. Възрожденската литература обаче актуализира и друга интерпретация на темата ние и другите. Неин синтез е Добри-Войниковата комедия Криворазбраната цивилизация. Заглавието й формулира един национален синдром мнимо поевропейчване, т. е. фалшива адаптация към по-високия културен ред. В творбата изобличителният акцент не пада върху чуждото, а върху родното (върху тенденцията на отродяване и чуждопоклонство). Българското обаче е осмяно от позицията на едно патриархално съзнание, което иронизира и чуждото.

Това критично отношение към родните стойности продължава след Освобождението Алековото творчество. Идеалът на писателя, от позициите на който е интерпретирана темата за срещата на българина с чуждия свят, обаче, не е патриархален (етноцентричен), а европоцентричен. Той изразява позицията на голяма част от следосвобожденската интелигенция, която приема нуждата от бърза